ОБСТОЙНО ВЪВЕДЕНИЕ В ЗНАЧЕНИЕТО НА РИСУНКИТЕ

След ка­то се ви­дя кол­ко труд­но тряб­ва да е би­ло на древ­ни­те ни пред­ци да нап­ра­вят ри­сун­ки­те, ако са би­ли на нис­ко тех­но­ло­гич­но рав­ни­ще на ра­зив­тие и не са по­лу­чи­ли ня­как­ва по-осо­бе­на по­мощ, ред­но е да се за­пи­та­ме, за­що са от­де­ли­ли тол­ко­ва уси­лия за нап­ра­ва­та им? Съ­щи­ят въп­рос е ак­ту­а­лен до­ри и при раз­ви­то древ­но об­щес­тво. Отго­во­рът е в то­ва, че ри­сун­ки­те са не­за­ме­ни­мо сред­ство за из­каз­ва­не и по­ра­ди то­ва са би­ли мно­го пот­реб­ни на хо­ра­та. По­лу­ча­ва се та­ка, за­що­то ри­сун­ки­те но­сят из­клю­чи­тел­но мно­го ин­фор­ма­ция на­вед­нъж. Те пре­да­ват си­ту­а­ции, емо­ции, съ­би­тия – ви­на­ги на­вед­нъж и ка­то ед­но яс­но ця­ло. То­ва не мо­же да се пос­тиг­не с реч. Все­ки мо­же да опи­та да опи­ше ре­че­во ед­на ри­сун­ка, но то­ва поч­ти със си­гур­ност е об­ре­че­но на про­вал. Пър­во, нуж­но е ог­ром­но по ма­ща­би­те си обяс­ня­ва­не. След то­ва, нуж­но е и за опис­ва­щия, и за слу­ша­те­ля да из­поз­лват ед­ни и съ­щи из­раз­ни сред­ства и да вла­гат в тях на­пъл­но ед­на­къв сми­съл. И нак­рая, нуж­ни са не­ве­ро­ят­ни тър­пе­ние, пос­то­ян­ство и кон­цен­тра­ция – да пом­ним пос­то­ян­но то­ва, ко­е­то сме си пред­ста­ви­ли до мо­мен­та, и към не­го да до­ба­вя­ме след­ва­щи­те опи­са­ния. Зат­руд­не­ния от та­къв род пра­вят ри­сун­ки­те  не­за­ме­ни­мо сред­ство за яс­но и точ­но пре­да­ва­не на ин­фор­ма­ция в ра­зум­ни сро­ко­ве.

Освен то­ва, ко­га­то мис­лим за не­що, ние си го пред­ста­вя­ме. Пър­ва­та ин­фор­ма­ция, с ко­я­то раз­по­ла­га­ме за не­го, ви­на­ги е под фор­ма­та об­раз – във въ­об­ра­же­ни­е­то ни. Ко­га­то спо­де­ля­ме то­ва с ня­ко­го, то той си из­граж­да об­раз спо­ред на­ши­те опи­са­ния, а реч­та е само сред­ство да пре­да­дем об­ра­за. То­ва по­каз­ва, че ос­нов­ни­ят на­чин, по кой­то пси­хи­ка­та ни об­ра­бот­ва ин­фор­ма­ци­я­та, е чрез об­ра­зи. Чрез реч­та мо­жем да пос­тиг­нем дос­та­тъч­на за це­ли­те на ежед­не­ви­е­то точ­ност в опи­са­ни­е­то и въз­при­е­ма­не­то, но не мо­жем да пос­тиг­нем бър­зо и ефек­тив­но пъл­на яс­но­та. То­ва е въз­мож­но са­мо чрез изоб­ра­зя­ва­не­то, ко­е­то пред­став­ля­ва ди­рек­тен из­каз на въ­об­ра­же­ни­е­то ни.

Раз­но­вид­ност на ри­сун­ки­те са тех­ни­чес­ки­те чер­те­жи. При тях е въ­ве­де­на стан­дар­ти­за­ция на из­раз­ни­те сред­ства и на на­чи­на за раз­би­ра­не­то им. Та­ка ед­нак­ви­те обек­ти ви­на­ги се изоб­ра­зя­ват по ед­на­къв на­чин и на раз­чи­та­щия чер­те­жа е на­пъл­но яс­но как­во виж­да пред се­бе си, ко­е­то е на­пъл­но ед­нак­во с оно­ва, ко­е­то чер­та­ли­ят е имал пред­вид. Тех­ни­чес­ки­те чер­те­жи са не­за­ме­ни­ми в тех­ни­ка­та. Пър­во, те спес­тя­ват хи­ля­ди стра­ни­ци обяс­ни­те­лен тек­ст. Вто­ро, те да­ват ед­ноз­нач­но раз­би­ра­не на кон­струк­ци­я­та. Та­зи ло­ги­ка на стан­дар­ти­зи­ра­не е на­лич­на и при изоб­ра­зи­тел­но­то из­кус­тво, къ­де­то се из­поз­лват ар­хе­ти­по­ве – дъл­бо­ко вко­ре­не­ни и под­съз­на­тел­ни по­ня­тия за съ­дър­жа­ни­е­то и сми­съ­ла на раз­лич­ни­те сим­во­ли. Та­ка че, пре­да­ва­не­то на ин­фор­ма­ция чрез изоб­ра­же­ния е ка­то ця­ло стан­дар­ти­зи­ра­но, бър­зо, точ­но, яс­но и из­чер­па­тел­но. За­то­ва изоб­ра­зя­ва­не­то е не­за­ме­ни­мо.

Обра­зи­те са съв­куп­нос­ти от еле­мен­ти и про­пор­ции. Про­пор­ци­и­те са съв­куп­нос­ти от от­но­ше­ния, ко­и­то се за­паз­ват трай­но. Нап­ри­мер, квад­ра­тът е квад­рат, не­за­ви­си­мо да­ли го сма­ля­ва­ме или уго­ле­мя­ва­не, не­за­ви­си­мо да­ли го вър­тим или пре­мес­тва­ме. По съ­щия на­чин ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра при­те­жа­ват ня­кол­ко не­из­мен­ни вът­реш­ни от­но­ше­ния (про­пор­ции), ко­и­то поз­во­ля­ват ви­на­ги да поз­на­ем, че то­ва пред нас е ма­гур­ска ри­сун­ка. То­ва оз­на­ча­ва, че най-важ­но­то в един об­раз са впле­те­ни­те в не­го про­пор­ции, за­що­то точ­но те да­ват ин­ди­ви­ду­ал­нос­тта на об­ра­за, те но­сят и не­го­вия ар­хе­тип и сми­съл. То­га­ва, за да изоб­ра­зим как­во­то и да е, нуж­но е да пре­да­дем про­пор­ци­и­те му. Та­ка е и в тех­ни­чес­ко­то чер­та­не, та­ка е при ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра.

При тях се наб­лю­да­ва ед­но из­клю­чи­тел­но стрик­тно при­дър­жа­не към оп­ре­де­лен на­бор от осо­бе­нос­ти, ко­и­то не­из­мен­но се пре­на­сят от ед­на ри­сун­ка към дру­га. Пра­ви впе­чат­ле­ние, че всич­ки­те ри­сун­ки мо­гат “да се вър­нат на­зад” до три об­ра­за, ко­и­то се явя­ват не­що ка­то ро­ди­те­ли за всич­ки ос­та­на­ли ри­сун­ки. Те­зи три об­ра­за са из­вор на ня­кол­ко про­пор­ци­о­нал­ни осо­бе­нос­ти, ко­и­то се преп­ли­тат в ри­сун­ки­те, ка­то при вся­ка след­ва­ща ри­сун­ка се по­лу­ча­ва над­граж­да­не и ус­лож­ня­ва­не на дос­тиг­на­то­то до мо­мен­та. То­ва е един вид ево­лю­ция на ос­но­ва­та на ня­кол­ко на­чал­ни ус­ло­вия (про­пор­ции).

Изник­ва въп­ро­сът, за­що е та­зи нас­то­я­тел­ност при пре­да­ва­не­то на имен­но те­зи про­пор­ции и на тях­но­то раз­ви­тие. Нуж­но е пре­ди то­ва да се от­го­во­ри на въп­ро­са, как­во под­тик­ва чо­ве­ка да изоб­ра­зя­ва. Чо­век мо­же да бъ­де осе­нен от идея или емо­ция, ко­я­то не мо­же да из­ра­зи ре­че­во, ни­то чрез жес­то­ве, тан­ци и изоб­що чрез тя­ло­то и по­ве­де­ни­е­то. То­га­ва на по­мощ ид­ва изоб­ра­зя­ва­не­то.

Ня­кои до­пус­кат, че в Ма­гу­ра то мо­же да е опит за за­я­вя­ва­не на се­бе си, че ето и аз съ­щес­тву­вам на то­зи свят. Кон­крет­но иде­я­та е, че раз­лич­ни­те по­се­ти­те­ли на га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те са изоб­ра­зи­ли соб­стве­ни сим­во­ли, та­ка че да „у­ве­ко­ве­чат” се­бе си. За та­зи цел е най-ве­ро­ят­но чо­ве­кът да по­тър­си об­щес­тве­но мяс­то, ко­е­то по­ра­ди то­ва е дос­тъп­но и наб­лю­да­е­мо от всич­ки. Не е мно­го ло­гич­но да за­я­вя­ва­ме се­бе си на скри­то мяс­то в пе­ще­ра, къ­де­то поч­ти ня­ма да има­ме пуб­ли­ка, а имен­но тя е нуж­на при та­къв мо­тив. При то­ва по­ло­же­ние след­ва от­дел­ни­те изоб­ра­же­ния да но­сят и ня­ка­къв лич­нос­тен еле­мент, ня­как­ва сле­да от его­то на ху­дож­ни­ка, а та­ки­ва не се наб­лю­да­ват.

Друг под­тик към изоб­ра­зя­ва­не­то мо­же да е за­да­ва­не­то на ука­за­ния в кра­тък и ясен вид. То­ва зна­чи, че съ­щес­тву­ва ня­ка­къв про­цес и, че за­да­ва­ме ра­зяс­не­ния за из­вър­шва­не­то му. Въз­мож­но е съ­що да се раз­ка­же ис­то­рия – ми­на­ла, нас­то­я­ща или бъ­де­ща.

За ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра се­бе­за­я­вя­ва­не­то е най-не­ло­гич­но­то обяс­не­ние, за­що­то то пред­по­ла­га изоб­ра­зя­ва­не­то (из­тък­ва­не­то) на собстве­ни от­ли­чи­тел­ни осо­бе­нос­ти, каквито дру­ги­те ня­мат, а не стрик­тно под­реж­да­не в ло­ги­чес­ка­та ве­ри­га на раз­ви­ти­е­то на об­ра­зи­те. Сле­до­ва­тел­но, ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра са из­раз на съв­сем раз­ли­чен стре­меж и, за да бъ­де той раз­бран, е нуж­но да се знае как­ви са ус­ло­ви­я­та, при ко­и­то са на­ри­су­ва­ни.

Пе­ще­ра­та Ма­гу­ра е дъл­га с всич­ки­те си из­вес­тни га­ле­рии над три ки­ло­мет­ра, а вхо­дът на Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те е на око­ло трис­та мет­ра от вхо­да на пе­ще­ра­та. В ми­на­ло­то тя не е би­ла бла­го­ус­тро­е­на и вли­за­не­то тол­ко­ва на­вът­ре е би­ло опас­но на­чи­на­ние, ако при­е­мем, че хо­ра­та то­га­ва са раз­по­ла­га­ли са­мо с при­ми­тив­ни тех­ни­чес­ки по­со­бия. На мес­та има мно­го стръм­ни и хлъз­га­ви пре­хо­ди и, ко­и­то без бла­го­ус­тро­я­ва­не­то, би­ха пред­став­ля­ва­ли смър­тна опас­ност до­ри при на­ли­чи­е­то на из­кус­тве­но ос­вет­ле­ние. То­ва зна­чи, че ос­та­ви­ли­те ри­сун­ки­те са рис­ку­ва­ли жи­во­та си, за да го нап­ра­вят. Оче­вид­но е, че за то­ва е не­об­хо­дим ос­но­ва­те­лен мо­тив.

Дру­го об­сто­я­тел­ство раз­кри­ва до­пъл­ни­тел­ни зат­руд­не­ния и то е със­та­вът на бо­я­та за ри­сун­ки­те. Тя се със­тои от из­праж­не­ния от при­ле­пи, при­ме­се­ни с ва­ро­ви­ко­во мля­ко, ко­е­то има ци­мен­ти­ра­що въз­дей­ствие вър­ху бо­я­та, ка­то с то­ва доп­ри­на­ся за ней­на­та ог­ром­на трай­ност, бър­зо стя­га­не и доб­ро при­леп­ва­не към сте­ни­те. До­ка­то из­праж­не­ни­я­та от при­ле­пи се на­ми­рат нав­ся­къ­де из пе­ще­ра­та, то ва­ро­ви­ко­во­то мля­ко се на­ми­ра са­мо в га­ле­ри­я­та, ко­я­то днес е на­ре­че­на „Фи­ор­ди­те”. То­ва е мно­го труд­но­дос­тъп­но мяс­то, къ­де­то мо­гат да вли­зат са­мо хо­ра с нуж­на­та под­го­тов­ка и еки­пи­ров­ка. Ста­ва ду­ма за тес­ни, стръм­ни и ряз­ко из­ви­ва­щи се га­ле­рии, чи­и­то вход е на око­ло ки­ло­ме­тър и по­ло­ви­на от вхо­да на Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те. С то­ва ми­ни­мал­но­то раз­сто­я­ние, ко­е­то тряб­ва да се из­ми­не, за да се съ­бе­рат нуж­ни­те със­тав­ки и да се нап­ра­вят ри­сун­ки­те, е 4200 мет­ра смър­то­но­сен пре­ход. Но съ­що та­ка зна­чи и, че пе­ще­ра­та тряб­ва да е поз­на­ва­на доб­ре от по-ра­но, за­що­то без­цел­но­то лу­та­не в де­ня на ри­су­ва­не­то ня­ма да до­ве­де до съ­би­ра­не­то на нуж­ни­те със­тав­ки. Или да е бил на­ли­чен во­дач, кой­то по прин­цип жи­вее в пе­ще­ра­та за раз­ли­ка от хо­ра­та.

Бли­зо до Фи­ор­ди­те се на­ми­рат ня­кол­ко за­ли, в ко­и­то от 1971 до 1976 го­ди­на са про­веж­да­ни из­клю­чи­тел­но ус­пеш­ни ек­спе­ри­мен­ти за ле­че­ние на брон­хи­ал­на ас­тма. В дъ­но­то на ед­на мно­го тяс­на га­ле­рия, явя­ва­ща се про­дъл­же­ние на те­зи за­ли, по оно­ва вре­ме са на­ри­су­ва­ни ня­кол­ко съв­ре­мен­ни драс­ка­ни­ци. От то­га­ва са из­ми­на­ли четиридесет го­ди­ни, но все още те­зи драс­ка­ни­ци са на­пъл­но мок­ри и кал­ни. Влаж­нос­тта и тем­пе­ра­ту­ра­та в пе­ще­ра­та са пос­то­ян­ни це­ло­го­диш­но, ка­то влаж­нос­тта е поч­ти 100%. При лип­са­та на те­че­ние в та­зи за­дъ­не­на га­ле­рия из­съх­ва­не­то е не­въз­мож­но. А ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра са су­хи. Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те е съ­що за­дъ­не­на и без въз­душ­ни те­че­ния, пак при съ­ща­та ви­со­ка влаж­ност, ко­е­то оз­на­ча­ва, че из­съх­ва­не­то им не е ес­тес­твен про­цес, а се дъл­жи имен­но на ва­ро­ви­ко­во­то мля­ко, ос­вен ако въз­рас­тта им не е уди­ви­тел­но го­ля­ма. Ро­ля­та на ва­ро­ви­ко­во­то мля­ко е би­ла мно­го доб­ре из­вес­тна на оне­зи, ко­и­то са ги на­ри­су­ва­ли, и оз­на­ча­ва, че тях­но­то на­ме­ре­ние е би­ло ри­сун­ки­те да имат ог­ром­на трай­ност.

Освен ця­ла­та опи­са­на до­тук под­го­тов­ка, ва­жен е бил и из­бо­рът на га­ле­рия. В по­ве­че­то га­ле­рии ка­пе во­да от та­ва­на и об­ра­зу­ва ста­лак­ти­ти. Те мо­гат с вре­ме­то да пок­ри­ят сте­ни­те и да уни­що­жат ри­сун­ки­те, а то­ва е тряб­ва­ло да бъ­де из­бег­на­то. За­то­ва е из­бра­на точ­но нас­то­я­ща­та Га­ле­рия с ри­сун­ки­те, за­що­то там ня­ма ни­как­во ка­па­не на во­да от та­ва­на и ни­как­ви ста­лак­ти­ти не се об­ра­зу­ват.

Та­зи га­ле­рия е осо­бе­на и с дру­го. До­ка­то в ос­та­на­ли­те час­ти на пе­ще­ра­та има сле­ди от раз­ру­ше­ния на та­ва­на при зе­мет­ре­се­ния, то в Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те от та­ва­на не е пад­нал ни­то един ка­мък. То­ва по­каз­ва, че тя има уни­кал­на за пе­ще­ра­та зе­мет­ръс­на ус­той­чи­вост, ко­е­то е до­пъл­ни­те­лен бла­гоп­ри­я­тен фак­тор за опаз­ва­не­то на та­зи древ­на биб­ли­о­те­ка. Озна­ча­ва съ­що, че раз­по­ло­же­ни­е­то на ри­сун­ки­те е би­ло мно­го доб­ре пре­мис­ле­но, тъй ка­то в пе­ще­ра­та са на­лич­ни и мно­го дру­ги мес­та, къ­де­то един им­пул­си­вен ху­дож­ник би мо­гъл да изоб­ра­зи всич­ко, ко­е­то по­же­лае.

Нап­ра­ва­та на ри­сун­ки­те е би­ло пла­ни­ра­но на­чи­на­ние. При то­ва по­ло­же­ние ня­ма мно­го ва­ри­ан­ти за мо­тив за ри­су­ва­не­то им. Би­ло е оче­вид­но важ­но да се из­ри­су­ват, в ко­е­то са вло­же­ни мно­го си­ли и го­лям риск. Та­ко­ва на­чи­на­ние мо­же да бъ­де ос­та­вя­не­то на пос­ла­ние с на­деж­да­та да бъ­де на­ме­ре­но и раз­бра­но в ня­как­во мно­го да­леч­но бъ­де­ще или да слу­жи на всич­ки бъ­де­щи хо­ра за ог­ро­мен пе­ри­од нап­ред – ка­то учи­ли­ще на чо­ве­чес­тво­то. За­то­ва е би­ла не­об­хо­ди­ма го­ля­ма­та трай­ност на изоб­ра­же­ни­я­та и  чу­дес­на­та за­щи­те­ност на из­бра­на­та га­ле­рия, а съ­що и дъл­го­веч­нос­тта, пред­ла­га­на от тех­но­ло­ги­я­та. Най-ве­ро­ят­но хо­ра­та от ма­гур­ска­та кул­ту­ра са за­пи­са­ли най-важ­но­то, ко­е­то им е би­ло извес­тно, или всич­ко, ко­е­то са има­ли ка­то поз­на­ние, но в син­те­зи­ран вид. Те ед­ва ли са дос­тиг­на­ли до не­го по ево­лю­ци­о­нен път, за­що­то то­ва би се слу­чи­ло и при дру­ги чо­веш­ки по­пу­ла­ции, тъй мис­ле­не­то на хо­ра­та не е твър­де раз­лич­но, а наб­лю­да­ва­ни­те яв­ле­ния са ед­ни и съ­щи. По­ра­ди то­ва е най-ве­ро­ят­но ри­сун­ки­те да са за­пис­ки­те по уро­ци­те на Учи­те­ли­те, ко­и­то да ос­та­нат за оне­зи вре­ме­на, ко­га­то Учи­те­ли­те не мо­гат да об­щу­ват с хо­ра­та. „Ху­дож­ни­ци­те” са би­ли уве­ре­ни, че тях­но­то зна­ние ни­ко­га ня­ма да ос­та­рее и да се ока­же без­по­лез­но и та­зи уве­ре­ност е има­ла съв­сем ре­ал­ни ос­но­ва­ния. Тя е въз­мож­на един­стве­но, ако се опис­ват фун­да­мен­тал­ни зна­ния за прин­ци­пи­те и ус­трой­ство­то на све­та и чо­ве­ка.

Фигура 3. Сцената на човешката история от пещерата Магура

По­не­же са по­ло­жи­ли всич­ки не­об­хо­ди­ми уси­лия да оси­гу­рят дъл­гот­рай­ност на пос­ла­ни­е­то си, то ве­ро­ят­но са има­ли съ­щес­тве­ни при­чи­ни да смя­тат, че в близ­ко бъ­де­ще ня­ма да има хо­ра, ко­и­то ще са спо­соб­ни да на­ме­рят ри­сун­ки­те и да ги раз­бе­рат. Та­къв пог­лед към бъ­де­ще­то е въз­мо­жен, ако по ня­как­ва при­чи­на хо­ра­та са би­ли убе­де­ни, че тряб­ва да ми­не мно­го вре­ме, пре­ди за­дъл­бо­че­но­то раз­би­ра­не от­но­во да на­ме­ри сво­е­то мяс­то сред чо­ве­чес­тво­то. По ня­кои осо­бе­нос­ти ли­чи, че ри­сун­ки­те са пра­ве­ни в мо­мент на пла­не­та­рен ка­так­ли­зъм, кой­то е и из­во­рът на пе­си­ми­зъм от­нос­но ско­рош­но­то въз­ста­но­вя­ва­не на чо­ве­чес­тво­то до та­ка­ва сте­пен, че ня­кой да мо­же да си поз­во­ли дос­та­тъч­но сво­бод­но вре­ме и си­ли, че да на­ме­ри и раз­че­те за­пи­са­но­то зна­ние. Осно­ва­ние за та­ко­ва пред­по­ло­же­ние е сце­на­та, пред­ста­ве­на на Фи­гу­ра 3.

В сце­на­та из­глеж­да, че ня­как­во тя­ло от не­бе­то е пов­ли­я­ло ниш­ка­та на жи­во­та, ка­то я е скъ­са­ло. Въз­мож­но е то­ва да е изоб­ра­же­ние на пла­не­та­рен или мес­тен ка­так­ли­зъм. При всич­ки по­ло­же­ния то има съ­щес­тве­на ро­ля, щом на не­го­ва­та по­я­ва и въз­дей­ствие е от­де­ле­на ця­ла сце­на.

Въз­мож­но е съ­що ри­сун­ки­те да са нап­ра­ве­ни тол­ко­ва дъл­гот­рай­ни и в тол­ко­ва за­щи­те­на сре­да, прос­то за да из­дър­жат на хи­ля­до­ле­тия упот­ре­ба и по­се­ще­ния, без да са съ­щес­тву­ва­ли ни­как­ви из­вън­ред­ни об­сто­я­тел­ства. То­га­ва от­но­во на пре­ден план из­плу­ва убе­де­нос­тта, че те ви­на­ги ще бъ­дат ак­ту­ал­ни и по­лез­ни.

За за­пи­са си ма­гур­ска­та кул­ту­ра е из­бра­ла да не из­ползва пис­ме­ност и то­ва е ед­но из­клю­чи­тел­но ра­зум­но ре­ше­ние. Ако бя­ха пол­зва­ли пис­ме­ност, то би тряб­ва­ло да из­пъл­нят сте­ни­те на ця­ла­та пе­ще­ра с тек­сто­ве. Пред­ста­ве­те си ние да ре­шим да за­пи­шем зна­ни­е­то си ка­то ци­ви­ли­за­ция! На вто­ро мяс­то, раз­би­ра­не­то на ези­ка им би зат­руд­ни­ло мно­го по­лу­ча­те­ли­те на пос­ла­ни­е­то. До­ри да бъ­де раз­че­тен ези­кът им, то ос­та­ват проб­ле­ми­те с тер­ми­ни­те, срав­не­ни­я­та и изоб­що с ре­че­ви­те пох­ва­ти, ко­и­то би­ха мог­ли да се ока­жат не­раз­би­ра­е­ми. За­то­ва ма­гур­ска­та кул­ту­ра е нап­ра­ви­ла най-ге­ни­ал­но­то не­що: зна­е­ли са, че всич­ки не­ща в све­та са ана­ло­гич­ни по­меж­ду си и са из­ве­ли са­мо ос­внов­ни­те и най-съ­щес­тве­ни за­ви­си­мос­ти, ка­то са ги пред­ста­ви­ли под фор­ма­та на от­но­ше­ния, про­пор­ции и об­ра­зи. То­ва е уни­вер­са­лен език. То­ва е най-ло­гич­но­то и смис­ле­но обяс­не­ние за­що те­зи про­пор­ции ос­та­ват не­из­мен­ни във вся­ка ри­сун­ка и се пре­да­ват с из­клю­чи­тел­на нас­то­я­тел­ност и пос­то­ян­ство.

На ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра е би­ла от­ре­де­на най-ве­ли­ка­та на­деж­да в све­та: от­но­во или изоб­що да има прос­ве­те­но и раз­би­ра­що чо­ве­чес­тво.

Нап­ра­ве­ни са, раз­би­ра се, тъл­ку­ва­ния, че ри­сун­ки­те имат ри­ту­а­лен ха­рак­тер. То­ва твър­де­ние зву­чи смис­ле­но, но са­мо ако не са взе­ти пред­вид всич­ки фак­ти. Ако ри­сун­ки­те има­ха ри­ту­а­лен ха­рак­тер, то­ва пред­по­ла­га, че по оно­ва вре­ме е съ­щес­тву­вал ня­ка­къв култ, при кой­то пе­ри­о­дич­но (нап­ри­мер при съ­от­вет­ния праз­ник, или на ви­со­кос­на го­ди­на – от­къ­де зна­ят за ви­со­кос­ни­те го­ди­ни, ако не са би­ли дос­та доб­ре за­поз­на­ти с ас­тро­но­ми­я­та?, или дру­го съ­би­тие) жре­ци са вли­за­ли и са изоб­ра­зя­ва­ли по­ред­на­та ри­сун­ка. Те ве­ро­ят­но са се при­дър­жа­ли към ус­та­но­ве­ния изоб­ра­зи­те­лен стил, с ко­е­то мо­же да се обяс­ни ус­той­чи­во­то под­дър­жа­не на про­пор­ци­и­те, но с вре­ме­то ими­та­ци­я­та без раз­би­ра­не би тряб­ва­ло да до­ве­де до за­губ­ва­не на та­ка рев­нос­тно па­зе­ни­те про­пор­ции. Спом­не­те си, ня­кои те­зи на офи­ци­ал­на­та на­у­ка го­во­рят за раз­ли­ка меж­ду пър­ви­те и пос­лед­ни­те ри­сун­ки от по­ря­дъ­ка на 5 000 го­ди­ни, ко­е­то вре­ме е на­пъл­но дос­та­тъч­но, за да нас­тъ­пят съ­щес­тве­ни из­ме­не­ния. За тол­ко­ва вре­ме въз­ник­ват и из­чез­ват це­ли ци­ви­ли­за­ции и на­ро­ди, а как­во ос­та­ва за сти­ла на изоб­ра­зя­ва­не­то? От дру­га стра­на, мно­го по-лес­но би би­ло да пра­вят те­зи изоб­ра­же­ния ня­къ­де на об­щес­тве­ни мес­та под от­кри­то­то не­бе. Но да ка­жем, че то­ва е култ и при не­го ня­ма нуж­да от ло­ги­ка и ра­ци­о­нал­но по­ве­де­ние. Кул­тът е бър­зо и из­пи­та­но обяс­не­ние, оба­че в ра­йо­на, са­мо в ра­ди­ус от двай­се­ти­на ки­ло­мет­ра, има сто­ти­на пе­ще­ри, ко­и­то са мно­го по-мал­ки и дос­тъп­ни, но в ко­и­то ня­ма и сле­да от ри­сун­ки. Сле­до­ва­тел­но, то­ва тряб­ва да е бил ня­ка­къв съв­сем ма­лък и ог­ра­ни­чен култ, кой­то изоб­що не се е рад­вал на одоб­ре­ни­е­то на окол­ни­те и ни­как не е имал си­ла­та да граб­не чо­веш­кия ум и сър­це, но все пак е про­съ­щес­тву­вал ня­кол­ко хи­ля­ди го­ди­ни. В то­ва ня­ма здра­ва ло­ги­ка.

Един­стве­на­та здра­ва ло­ги­ка след­ва от виж­да­не­то, че ри­сун­ки­те са за­пис на поз­на­ния и аб­страк­тни идеи, а мо­ти­вът за нап­ра­ва­та им е за­паз­ва­не­то на то­ва зна­ние.

Пос­ве­ще­ни­е­то в Ма­гу­ра, ко­е­то се пред­ла­га на стра­ниците на нас­то­я­ща­та кни­га, е имен­но въ­веж­да­не във фи­ло­со­фи­я­та на те­зи древ­ни аб­страк­ции та­ка, как­то ги е раз­брал ав­то­рът.