НАКРАТКО ЗА МАГУРА И НЕЙНИТЕ РИСУНКИ. ОСНОВНА ИНФОРМАЦИЯ И ДОСЕГАШНИ НАУЧНИ ХИПОТЕЗИ

Ге­ог­ра­фия на пе­ще­ра­та

Ма­гу­ра е го­ля­ма пе­ще­ра, на­ми­ра­ща се в днеш­на Се­ве­ро­за­пад­на Бъл­га­рия,  на око­ло че­ти­ри­на­де­сет ки­ло­мет­ра по пра­ва ли­ния се­ве­ро­за­пад­но от Бе­лог­рад­чик и фак­ти­чес­ки в цен­тъ­ра на Бал­кан­ския по­лу­ос­тров. То­ва е ва­жен факт, как­то ще се ви­ди по-на­та­тък, имащ връз­ка с прос­ве­ти­тел­ска­та ро­ля на древ­на­та Ма­гур­ска шко­ла на пър­во мяс­то за на­ро­ди­те от Бал­ка­ни­те, а след то­ва и за ос­та­на­ло­то чо­ве­чес­тво. Пе­ще­ра­та се по­мес­тва в Ра­биш­ка­та мо­ги­ла, ка­то я пре­си­ча в по­со­ка юго­из­ток-се­ве­ро­за­пад. То­ва раз­по­ло­же­ние и те­зи по­со­ки ще се сре­щат чес­то в те­ми­те, пос­ве­те­ни на Ма­гу­ра и окол­нос­тта на Бе­лог­рад­чик, за­що­то то­ва са по­со­ки, ко­и­то имат дъл­бок мис­ти­чен сми­съл, впле­тен в мно­жес­тво древ­ни све­ти­ли­ща и тай­нстве­ни обек­ти от окол­нос­тта, ка­то ед­но от нес­лу­чай­ни­те съв­па­де­ния е, че и Ма­гу­ра има съ­ща­та ори­ен­та­ция.

Про­из­ход на пе­ще­ра­та

Ра­биш­ка­та мо­ги­ла ня­ко­га се е на­ми­ра­ла под зе­мя­та – в зем­на­та ко­ра, ка­то на­ди­га­не­то на Ста­ра пла­ни­на (Бал­ка­на) я из­ди­га на­го­ре и та­ка тя ста­ва са­мо­тен хълм сред Ду­нав­ска­та рав­ни­на. По­не­же рав­ни­на­та пред­став­ля­ва де­бел до два ки­ло­мет­ра пласт от ута­еч­ни ска­ли, ко­и­то ле­ко се раз­тва­рят и про­би­ват от во­да­та, то тя е про­ря­за­на от мно­жес­тво ог­ром­ни под­зем­ни пе­ще­ри. При раз­къс­ва­не на зем­на­та ко­ра под­зем­ни­те пе­ще­ри чес­то се по­я­вя­ват от­го­ре. Та­къв е слу­ча­ят и с Ма­гу­ра – тя е част от ог­ром­на, древ­на пе­щер­на сис­те­ма в пло­ча­та на Ду­нав­ска­та рав­ни­на, ко­я­то е би­ла от­къс­на­та и из­диг­на­та за­ед­но със ска­ли­те, пре­вър­на­ли се в днеш­ния хълм.

Те­зи раз­мес­тва­ния в ко­ра­та во­дят до по­я­ва­та на вдлъб­на­ти­на на се­ве­ро­из­ток от мо­ги­ла­та. В нея се об­ра­зу­ва Ра­биш­ко­то езе­ро с во­да, ид­ва­ща от под­зем­ни ре­ки, те­ча­щи по ос­та­на­ли­те под зе­мя­та пе­щер­ни га­ле­рии. Езе­ро­то е свър­за­но с Ма­гу­ра чрез сис­те­ма от под­зем­ни ту­не­ли, а съ­що и с ос­та­на­ли­те в зем­на­та ко­ра древ­ни пе­ще­ри.

Вяр­ва­ния за езе­ро­то и пе­ще­ра­та

За езе­ро­то ста­ро­то мес­тно на­се­ле­ние е ос­та­ви­ло през ве­ко­ве­те раз­лич­ни ис­то­рии за мис­тич­ни съ­щес­тва, ко­и­то го оби­та­ват. Как­ви са при­ро­да­та и про­из­хо­дът им, ние не зна­ем, а е въз­мож­но съ­щес­тва­та и ис­то­ри­и­те да са плод на­пъл­но и един­стве­но на чо­веш­ко­то въ­об­ра­же­ние, ма­кар вся­ка ис­то­рия да има сво­е­то ре­ал­но ос­но­ва­ние. Извес­тно е в пси­хо­ло­ги­я­та, че чо­ве­кът е нес­по­со­бен да из­мис­ли ко­рен­но нов сю­жет, а мо­же са­мо да про­ме­ня и ук­ра­ся­ва не­ща, ко­и­то е наб­лю­да­вал. Имай­ки пред­вид свър­за­нос­тта на езе­ро­то с под­зем­ния пе­ще­рен свят, все мо­жем да си обяс­ним слу­ча­и­те на сре­щи меж­ду хо­ра­та и ми­тич­ни съ­щес­тва от пе­ще­ра­та и езе­ро­то.

Та­ка пе­ще­ра­та Ма­гу­ра се явя­ва са­мо вхо­дът към ед­но прак­ти­чес­ки безк­рай­но и поч­ти на­пъл­но не­поз­на­то под­зем­но цар­ство, със­то­я­що се от мно­го и мно­го ки­ло­мет­ри и рав­ни­ща на все още не­из­вес­тни ни под­зем­ни пе­ще­ри. Как­то се ка­за, древ­ни­те бъл­га­ри от окол­нос­тта са пре­да­ли през по­ко­ле­ни­я­та мно­жес­тво раз­ка­зи за съ­щес­тва от дъл­би­ни­те на пе­ще­ра­та и езе­ро­то, ка­то в тех­ни­те пред­ста­ви две­те са свър­за­ни и без­дън­ни, а съ­щес­тва­та чес­то са да­ва­ли на хо­ра­та зна­ния уме­ния. То­зи под­зе­мен свят е сил­но свър­зан с вдъх­но­ве­ни­е­то и по­я­ва­та на ри­сун­ки­те.

С то­ва ид­ва­ме до най-важ­на­та за нас осо­бе­ност на пе­ще­ра­та – ней­ни­те ри­сун­ки.

Бро­ят на ри­сун­ки­те

Раз­лич­ни­те ака­де­мич­ни из­точ­ни­ци да­ват раз­лич­ни све­де­ния за тех­ния брой. Едни го­во­рят за неколкостотин, дру­ги по­соч­ват чис­ло­то се­дем­сто­тин, а тре­ти го­во­рят за по­ве­че от хи­ля­да ри­сун­ки. Кой е прав, ед­ва ли мо­же да се ка­же, за­що­то преб­ро­я­ва­не­то за­ви­си от точ­ния под­ход на обо­со­бя­ва­не на ри­сун­ки­те, кой­то се из­пол­зва. Та­ка ед­ни из­сле­до­ва­те­ли бро­ят вся­ка рез­ка за от­дел­на ри­сун­ка, а дру­ги бро­ят при­вид­но свър­за­ни­те в об­що ця­ло об­ра­зи за от­дел­но изоб­ра­же­ние. Ма­кар да ня­ма пъл­но съг­ла­сие по въп­ро­са за броя на ри­сун­ки­те, мо­жем спо­кой­но да при­е­мем, че те са дос­та­тъч­но мно­го, за да не са слу­чай­ни.

Орга­ни­за­ция на ри­сун­ки­те

По-съ­щес­тве­на­та осо­бе­ност е, че ри­сун­ки­те са гру­пи­ра­ни в сце­ни, ка­то най-го­лям брой и най-слож­ни сце­ни се на­ми­рат в т.нар. „Слън­че­ва за­ла” – са­ма­та сър­це­ви­на на Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те.

Сце­ни­те са ло­ги­чес­ки и те­ма­тич­но обо­со­бе­ни съв­куп­нос­ти от ри­сун­ки. Те пре­да­ват ця­лос­тна ис­то­рия и ця­лос­тно поз­на­ние, ка­то с то­ва фор­ми­рат ос­но­ва­та на пос­ве­ще­ни­е­то в Ма­гу­ра.

На­ли­чи­е­то на сце­ни е без­цен­но, за­що­то го­во­ри за ор­га­ни­за­ция на ми­съл­та и те­ма­та. То­ва е ка­чес­тве­но но­во рав­ни­ще в срав­не­ние с от­дел­ни сим­во­ли, из­ри­су­ва­ни без връз­ка по­меж­ду си. До­ри де­те­то мо­же да из­пъл­ни мно­го и мно­го стра­ни­ци с бук­ви, но са­мо гра­мот­ни­ят и има­щи­ят как­во да ка­же ще из­пъл­ни стра­ни­ци­те със смис­лен тек­ст, как­то то­ва е нап­ра­ве­но в пе­ще­ра­та.

Въз­раст на ри­сун­ки­те

Ака­де­мич­ни­те из­сле­до­ва­те­ли ня­мат един­но мне­ние и по въп­ро­са за въз­рас­тта на ри­сун­ки­те. Едни твър­дят, че те са изоб­ра­зя­ва­ни в мно­го про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от вре­ме чрез до­ри­су­ва­не на но­ви, ка­то на­ми­рат за се­бе си ос­но­ва­ния да ги раз­де­лят в гру­пи спо­ред пред­по­ла­га­е­ма­та им въз­раст. Та­ка те за­я­вя­ват, че най-но­ви­те са ри­су­ва­ни съв­сем нас­ко­ро – пре­ди око­ло три хи­ля­ди го­ди­ни, а най-ста­ри­те оце­ня­ват на въз­раст от око­ло пет хи­ля­ди го­ди­ни. Дру­ги из­сле­до­ва­те­ли го­во­рят за въз­раст от се­дем до три-че­ти­ри хи­ля­ди го­ди­ни, ня­кои – за око­ло два­на­де­сет хи­ля­ди. В пос­лед­но вре­ме се го­во­ри и за че­ти­ри­на­де­сет хи­ля­ди го­ди­ни от нап­ра­ва­та на най-ста­ри­те ри­сун­ки, а най-но­ви­ят на­у­чен под­ход е да се за­я­вя­ва, че въз­рас­тта им мо­же да е до­ри 40 ­хи­ля­ди го­ди­ни, за­що­то от то­га­ва са най-ста­ри­те ар­хе­о­ло­ги­чес­ки сле­ди от хо­ра в пе­ще­ра­та. Има до­ри слу­чаи, в ко­и­то ед­ни и съ­щи из­сле­до­ва­те­ли по­соч­ват раз­лич­на въз­раст в от­дел­ни­те си изяв­ле­ния. С то­ва на­у­ка­та яс­но ни за­я­вя­ва, че не знае от­го­во­ра на въп­ро­са за въз­рас­тта или се све­ни да го из­ре­че.

За­що на­у­ка­та е нес­по­соб­на да се из­ка­же ед­ноз­нач­но за въз­рас­тта на ри­сун­ки­те?

По­лу­ча­ва се та­ка, за­що­то се ра­бо­ти с до­пус­ка­ния и под на­тиск. Изсле­до­ва­те­ли­те оце­ня­ват въз­рас­тта по кос­ве­ни на­чи­ни – от кои пе­ри­о­ди са на­ми­ра­ни чо­веш­ки сле­ди в пе­ще­ра­та, в кои пе­ри­о­ди би след­ва­ло чо­ве­чес­тво­то да пра­ви по­доб­ни изоб­ра­же­ния и т.н. Не мо­гат, оба­че, да се нап­ра­вят пре­ки из­след­ва­ния ка­то ра­ди­о­въг­ле­ро­ден ана­лиз, за­що­то той ще да­де при всич­ки по­ло­же­ния не­до­пус­ти­ма греш­ка.

При­чи­на­та е, че ри­с­ун­ки­те са пра­ве­ни с фо­си­ли­зи­ра­но гу­а­но, а то­ва зна­чи тор от при­ле­пи, ко­я­то е ми­не­ра­ли­зи­ра­на – раз­ло­же­на е и мо­же да има вся­как­ва въз­раст още в мо­мен­та на ри­су­ва­не­то. Не мо­жем да раз­чи­та­ме, че гу­а­но­то е взе­ма­но за упот­ре­ба вед­на­га след от­де­ля­не­то му от при­ле­пи­те, ни­то, че е взе­ма­но са­мо от най-гор­ни­те плас­то­ве. При то­ва по­ло­же­ние да­ти­ра­не­то би по­ка­за­ло мно­го по-го­ля­ма въз­раст от дей­стви­тел­на­та.

Въз­мож­но е съ­що ри­сун­ки­те да са пов­то­ре­ни хи­ля­ди го­ди­ни след съз­да­ва­не­то си с мно­го по-пряс­но гу­а­но и то­га­ва да­ти­ра­не­то съ­що ще по­ка­же не­вяр­но вре­ме на съз­да­ва­не­то им.

От дру­га стра­на, в гу­а­но­то от ри­су­нъ­ка жи­ве­ят бак­те­рии и гъ­би, ко­и­то пос­то­ян­но оп­рес­ня­ват въг­ле­род­ния със­тав на крас­ка­та. При ра­ди­о­въг­ле­ро­ден ана­лиз баг­ри­ло­то би по­каз­ва­ло мно­го по-ско­рош­на да­та на нап­ра­ва от ис­тин­ска­та. Та­ка че, в слу­чая с ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра то­ва е об­ре­чен на не­ус­пех и не­точ­ност ме­тод. Оста­ват са­мо кос­ве­ни­те дан­ни.

Сво­бо­да в да­ти­ра­не­то

Един от ака­де­мич­ни­те из­сле­до­ва­те­ли­те счи­та, че ри­сун­ки­те са пра­ве­ни пър­во с ох­ра, а в по-къс­но вре­ме са пов­то­ре­ни с гу­а­но. Спо­ред ав­то­ра на „Пос­ве­ще­ние в Ма­гу­ра” ри­сун­ки­те са нап­ра­ве­ни още в на­ча­ло­то с тор и ни­ко­га не е ри­су­ва­но с ох­ра в пе­ще­ра­та. Осно­ва­ние за твър­де­ни­е­то за ох­ра­та ка­то пър­во баг­ри­ло са бле­ди­те ка­фе­ни­ка­ви пет­на, ко­и­то се раз­сти­лат око­ло от­дел­ни­те изоб­ра­же­ния. Те, оба­че, се дъл­жат на ди­фу­зия на баг­ри­ло­то в еро­зи­ра­лия и по­рест го­рен пласт на пе­щер­на­та сте­на, ко­е­то го­во­ри за мно­го ви­со­ка въз­раст на ри­сун­ки­те, тъй ка­то ди­фу­зи­я­та е мно­го ба­вен про­цес. Охра­та е пот­реб­на на на­у­ка­та, за да мо­же да ар­гу­мен­ти­ра по-ско­рош­на да­та на съз­да­ва­не­то им. Извес­тно е, че най-ста­ри от всич­ки ри­сун­ки са чер­ни­те, а след то­ва след­ват те­зи с ох­ра и дру­ги цвет­ни баг­ри­ла. За­то­ва лип­са­та на ох­ра зап­ра­ща да­та­та на нап­ра­ва на ма­гур­ски­те ри­сун­ки с ня­кол­ко де­сет­ки хи­ля­ди го­ди­ни на­зад и по-кон­крет­но в пе­ри­о­да от око­ло 40 000 го­ди­ни пре­ди Но­ва­та Ера – вре­ме, за ко­е­то аб­страк­тна­та ми­съл е не­до­пус­ти­ма от на­уч­на глед­на точ­ка. Охра­та зна­чи­тел­но би на­ма­ли­ла при­тес­не­ни­я­та на ака­де­ми­ци­те, за­що­то да­ти­ра ри­сун­ки­те мно­го бли­зо до на­ше­то съв­ре­мие и ве­че поз­во­ля­ва да се твър­ди, че те са плод на вли­я­ние от ня­коя до­ка­за­на ци­ви­ли­за­ция, има­ща спо­ред ис­то­ри­чес­ка­та док­три­на пра­во­то на аб­страк­тна ми­съл.

Пол­зи­те за док­три­на­та от раз­де­ле­ни­е­то в да­ти­ра­не­то

Ака­де­ми­ци­те пра­вят та­ки­ва слож­ни за­вър­тул­ки и пи­ру­е­ти от­нос­но да­ти­ра­не­то, че не мо­жем да не се трог­нем и да не се за­пи­та­ме за­що. С раз­де­ля­не­то на ри­сун­ки­те на пе­ри­о­ди те си оси­гу­рят въз­мож­ност да ги приб­ли­жат все по-бли­зо до на­ше­то съв­ре­мие. То­ва им да­ва въз­мож­ност да ка­жат, че по-прос­то из­глеж­да­щи­те са по-ста­ри, а оче­вид­но ком­пли­ци­ра­ни­те са но­ви. Не­до­пус­ти­мо е ви­со­та­та на ми­съл­та и кул­ту­ра­та от ри­сун­ки­те да се от­на­ся към твър­де ран­ни епо­хи, за­що­то то­ва е в про­ти­во­ре­чие с те­зи­те на са­ма­та на­у­ка. Ина­че ще се на­ло­жи да се приз­нае, че в Ма­гу­ра са пра­ве­ни изоб­ра­же­ния на пре­циз­ни кос­ми­чес­ки наб­лю­де­ния да­леч пре­ди ос­та­на­ли­ят свят да се е на­у­чил да из­вър­шва до­ри най-еле­мен­тар­ни дей­ствия.

Въп­ре­ки ин­те­ре­си­те и стре­ме­жи­те на док­три­на­та, на мяс­то е оче­вид­но, че ри­сун­ки­те са на­ис­ти­на древ­ни и, че всич­ки­те са с по­доб­на въз­раст.

Ака­де­мич­ни пред­по­ло­же­ния за сми­съ­ла на ри­сун­ки­те

То­зи „на­у­чен” под­ход во­ди до твър­де­ния от ро­да на то­ва, че ма­гур­ски­те ри­сун­ки са плод на вли­я­ние от Ме­со­по­та­мия, ка­то всъщ­ност ня­ма и ед­но до­ка­за­тел­ство в под­кре­па. Не­го­ви­ят ав­тор се опи­ра на ед­на-един­стве­на ри­сун­ка, ко­я­то е мно­го не­яс­на. Той я раз­чи­та ка­то меч­ка с пти­чи кра­ка, ко­е­то съ­от­ветс­тва­ло на чо­веш­кия стре­меж от оно­ва вре­ме да съ­че­та­ва най-сил­ни­те и по­чи­та­ни стра­ни на жи­вот­ни­те в един свръ­хоб­раз. Спо­ред ав­то­ра на спо­ме­на­та те­за, та­зи кул­ту­ра се за­раж­да в Близ­кия Изток, сле­до­ва­тел­но, ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра са плод на близ­ко­из­точ­но вли­я­ние и за­то­ва е нуж­но да са по-мла­дич­ки, за да са ре­зул­тат от внос на ме­со­по­там­ска кул­ту­ра. Раз­би­ра се, че по 1/700-а част и то не­яс­на и поз­во­ля­ва­ща фри­вол­ни ин­тер­пре­та­ции, ние не мо­жем да съ­дим за ця­ло­то.

В ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка за­поч­ва да се приз­на­ва и дру­го, а имен­но, че ви­со­ко­раз­ви­та­та шу­мер­ска ци­ви­ли­за­ция е съз­да­де­на от хо­ра, пре­се­ли­ли се там от Бал­ка­ни­те по вре­ме­то на об­ра­зу­ва­не­то на Чер­но мо­ре. Пре­но­сът на кул­ту­ра от там на­сам е ста­ра хи­по­те­за, ко­я­то е из­жи­вя­ла дни­те си.

Стряс­ка­ща е са­мо­род­нос­тта и ори­ги­нал­нос­тта на ри­сун­ки­те. Те са уни­кал­ни в своя стил и те­ма­ти­ка и е оче­вид­но, че са въз­ник­на­ли тук без вли­я­ние от дру­ги кул­ту­ри. То­ва е въз­мож­но са­мо, ако нап­ра­ва­та на ри­сун­ки­те из­пре­вар­ва по­я­ва­та на всич­ки ос­та­на­ли ци­ви­ли­за­ции. Ина­че всич­ко би би­ло на­ис­ти­на лес­но – и да­ти­ра­не­то, и тъл­ку­ва­не­то им.

В дру­ги свои хи­по­те­зи съ­щи­ят ака­де­ми­чен ав­тор на­би­ра по­ве­че сме­лост и за­я­вя­ва, че Ма­гу­ра е уни­кал­на биб­ли­о­те­ка на древ­нос­тта, ко­я­то е пов­ли­я­ла раз­ви­ти­е­то на сре­ди­зем­но­мор­ски­те кул­ту­ри. Осно­ва­ния за то­ва дей­стви­тел­но има, за­що­то се на­ми­рат мно­жес­тво сход­ни сим­во­ли меж­ду Ма­гу­ра и все­въз­мож­ни раз­ви­ти, много по-късни кул­ту­ри по близ­кия и по-да­ле­чен свят. Той, оба­че, се ог­ра­ни­ча­ва в твър­де­ни­я­та си до тук и не до­раз­ви­ва те­за­та си, ко­я­то ина­че би се доб­ли­жи­ла мно­го до те­за­та на нас­то­я­ща­та кни­га. Все пак с то­ва пот­вър­жда­ва, че ри­сун­ки­те са сим­во­лич­ни и аб­страк­тни, а не бук­вал­ни и плод на ма­те­ри­ал­ния ре­а­ли­зъм. Съ­що та­ка кос­ве­но пот­вър­жда­ва, че на­ро­ди­те са се учи­ли от ри­сун­ки­те, но мо­же би и сам се стряс­ка от по­со­ка­та на раз­мис­ли­те си и не ги до­веж­да док­рай.

То­ва осъз­на­ва­не и приз­на­ние е ис­тин­ски праг в чо­веш­ко­то мис­ле­не. Едва след то­зи мо­мент е въз­мож­но за­дъл­бо­че­но изу­ча­ва­не на ри­сун­ки­те. То­ва бе­ше и е ос­нов­на­та бор­ба на ав­то­ра на „Пос­ве­ще­ние в Ма­гу­ра” – ри­сун­ки­те да се пог­лед­нат по нов на­чин, с ко­е­то да си да­дем шанс да ги раз­бе­рем.

Дру­ги греш­ки при пре­но­са на го­то­ви от­го­во­ри

Във вре­ме­то след от­кри­ва­не­то на ри­сун­ки­те са пра­ве­ни и дру­ги пред­по­ло­же­ния за тех­ния сми­съл. Пър­во, по ана­ло­гия с дру­ги скал­ни и пе­щер­ни ри­сун­ки, се зак­лю­ча­ва, че изоб­ра­же­ни­я­та от Ма­гу­ра са бук­вал­ни и изоб­ра­зя­ват сце­ни от жи­во­та. То­ва твър­де­ние от по-да­леч­но­то ми­на­ло тър­пи сил­ни и ос­но­ва­тел­ни кри­ти­ки, но дъл­го се е при­е­мал­о за аз­буч­на ис­ти­на е фор­ми­ра­ло сил­но не­вяр­на пред­ста­ва за дей­стви­тел­нос­тта. То е изиг­ра­ло до­тол­ко­ва фор­ми­ра­ща ро­ля по от­но­ше­ние на съз­на­ни­е­то, че на вход­на­та вра­та на пе­ще­ра­та е изоб­ра­зе­на чо­ве­ко­по­доб­на май­му­на, все ед­но та­ки­ва са би­ли ав­то­ри­те на ри­сун­ки­те. До­ка­то ра­бо­ти в Общи­на Бе­лог­рад­чик, magus magnus ви­дя про­ект за до­пъл­ни­тел­но бла­го­ус­тро­я­ва­не на ра­йо­на на пе­ще­ра­та. В то­зи про­ект се пред­виж­да­ше въз­ста­нов­ка на жи­во­та от древ­нос­тта с из­пол­зва­не­то на ма­не­ке­ни, ко­и­то бя­ха да­де­ни ка­то илюс­тра­ция. Те пред­став­ля­ва­ха при­ми­тив­ни хо­ра, нак­ля­ка­ли око­ло ог­ни­ще. Ето то­ва е жес­то­ка­та вре­да от го­то­ви­те от­го­во­ри – по­ве­че от сто го­ди­ни ние  не мо­жем да си от­во­рим очи­те, за­що­то пред тях има на­ис­ти­на тъм­ни очи­ла.

Дос­ко­ро се гре­ше­ше до­ри име­то на пе­ще­ра­та и се из­пис­ва­ше „Ма­гу­ра­та”. В пос­лед­ни­те го­ди­ни, по­ра­ди ин­тер­нет дей­нос­тта на Ки­ков­ски и про­мя­на­та в об­що­то по­ле на съз­на­ни­е­то, ко­е­то тя при­чи­ни, раз­лич­ни­те та­бе­ли ве­че указ­ват, че ста­ва ду­ма за „Ма­гу­ра”. Едно по ед­но и мал­ко по мал­ко. Важ­но­то е, че ве­че по­со­ка­та е вяр­на­та.

Ако при­е­мем за вяр­на би­то­ва­та на­уч­на аз­буч­на ис­ти­на от по-да­леч­но­то ми­на­ло, след­ва, че на Бал­ка­ни­те във вре­ме­то на ри­су­ва­не­то (пре­ди ня­кол­ко хи­ля­ди го­ди­ни спо­ред ос­нов­ни­те на­уч­ни те­зи) са жи­ве­ли жи­ра­фи, хо­ра с ръст на жи­ра­фи, ро­га­ти и уша­ти пти­ци и три съв­сем бук­вал­ни и би­то­ви бо­ги­ни-май­ки, май­сто­ри йо­ги­ни, с из­вън­зе­мен про­из­ход. Всич­ки – мъ­же и же­ни, са хо­ди­ли с ши­ро­ки три­ъ­гъл­ни по­ли и блу­зи, ка­то же­ни­те са но­си­ли ог­ром­ни ко­ла­ни през кръс­та, а ня­кои не са има­ли кра­ка и гла­ви. Тряб­ва да нап­ра­вим и из­во­да, че езе­ро­то не е съ­щес­тву­ва­ло, за­що­то не е изоб­ра­зе­но и, че та­зи кул­ту­ра е ло­ву­ва­ла ог­ром­ни пти­ци с ро­га и уши, но не и ри­ба. На­ла­га се и оза­да­ча­ва­щи­ят из­вод, че рас­ти­тел­ност не е съ­щес­тву­ва­ла.

Изоб­що, с ре­а­лис­тич­ния пог­лед към ри­сун­ки­те не си стру­ва по­ве­че да се за­ни­ма­ва­ме. В тях на­ис­ти­на се съ­дър­жа ре­а­ли­зъм и бук­вал­но зна­че­ние, но те не са аб­со­лют­ни и не са ма­те­ри­а­лен ре­а­ли­зъм и бук­ва­ли­зъм, а се от­на­сят до без­те­лес­ния свят на аб­страк­ци­и­те. За­то­ва из­сле­до­ва­те­лят тряб­ва да про­я­ви усет къ­де да из­пол­зва един на­чин на че­те­не и къ­де – друг, а съ­що и да­ли ста­ва ду­ма за ма­те­ри­ал­ния или за друг свят. Естес­тве­но, поз­на­та­та ни на­у­ка е длъж­на да го­во­ри са­мо за ма­те­ри­ал­ния, но то­ва си е неин проб­лем и не би­ва да го прех­вър­ля вър­ху нас.

След­ва дру­го твър­де­ние от мал­ко по-ви­сок клас – че в Ма­гу­ра са пред­ста­ве­ни ри­ту­ал­ни сце­ни. Ежед­нев­ни­ят ум вед­на­га виж­да сред рисун­ки­те тан­цу­ва­щи мъ­же и же­ни, съвкупления след упот­ре­ба­та на пси­хот­роп­ни ве­щес­тва и… ­то­ва е. А из­бро­е­ни­те не­ща са все на­ши виж­да­ния от фил­ми­те за ша­ма­ни­те на раз­ни при­ми­тив­ни пле­ме­на, ко­и­то фил­ми са ре­жи­си­ра­ни пак спо­ред пред­ста­ви­те на съ­ща­та на­у­ка, за­що­то тя фор­ми­ра чо­веш­кия све­тог­лед в пос­лед­ни­те сто­ле­тия, как­то ре­ли­ги­я­та е пра­ве­ла в ми­на­ло­то. Тук от­но­во ста­ва ду­ма за тъл­ку­ва­не на ед­ва ня­кол­ко от всич­ки изоб­ра­же­ния и за прех­вър­ля­не на то­ва тъл­ку­ва­ние вър­ху ця­ло­то. Оста­на­ли­те 90% от ри­сун­ки­те с то­зи под­ход не мо­гат да се обяс­нят за­до­во­ли­тел­но, а не са тол­ко­ва мал­ко, че да са из­клю­че­ние и да се пре­неб­рег­нат ка­то пот­вър­жде­ние на пра­ви­ло­то.

Да не заб­ра­вя­ме, че все­ки чо­век виж­да све­та спо­ред се­бе си. Та­ка жад­ни­те за секс умо­ве нав­ся­къ­де виж­дат секс, жад­ни­те за кръв нав­ся­къ­де виж­дат кръв и т.н. Всич­ки зна­ем, че на­ша­та ар­хе­о­ло­гия, са­мо да ви­ди улей в ня­коя ска­ла, вед­на­га каз­ва, че по не­го е тек­ла кръв­та от жер­твоп­ри­но­ше­ни­я­та, ко­и­то са из­вър­шва­ни там. Пос­ле мал­ко се оме­ко­ти­ха не­ща­та и ве­че вмес­то кръв по уле­и­те за­поч­на да се лее ви­но и спер­ма. Едва ли е нуж­но да ко­мен­ти­ра­ме по­ве­че. Със си­гур­ност вся­ка ед­на кул­ту­ра при­ла­га ня­как­ва об­ред­ност, за­що­то то­ва е свой­ство на гу­ще­рска­та при­ро­да на чо­веш­ки­ят мо­зък, кой­то има три рав­ни­ща и най-дъл­бо­ко­то от тях е имен­но гу­щер­ско. То­ва зна­чи, че чо­ве­кът ви­на­ги ще има стре­меж към об­ре­ди и ня­кол­ко та­ки­ва дей­стви­тел­но са изоб­ра­зе­ни в Ма­гу­ра. Но то­ва обяс­не­ние, как­то се ка­за ве­че, не е на­пъл­но дос­та­тъч­но, ни­то е един­стве­но вяр­но. Все пак не­го­ва­та цел е на­пъл­но яс­на – по ня­ка­къв на­чин да се ос­та­не в рам­ки­те на един ни­сък ин­те­лект и ци­ви­ли­за­ци­он­ни дос­ти­же­ния, ко­и­то ле­ко и без про­ти­во­ре­чия се впис­ват в офи­ци­ал­на­та ис­то­ри­чес­ка док­три­на. Та­ка виж­да­ме от стра­на на ака­де­мич­на­та на­у­ка не стре­меж към опоз­на­ва­не същ­нос­тта на не­ща­та, а към пот­вър­жде­ние на са­ма­та се­бе си.

Друг под­ход към ри­сун­ки­те

Идват нак­рая два мо­мен­та – да се ви­дят в ри­сун­ки­те аб­страк­тни сим­во­ли с тях­но­то зна­че­ние и да се ви­дят в ри­сун­ки­те син­те­зи­ра­ни зна­ния. Но то­ва са две те­ри­то­рии, в ко­и­то ака­де­мич­на­та на­у­ка ни­ко­га ня­ма да нав­ле­зе, за­що­то то­ва ще зна­чи да се обър­не сре­щу ос­но­ви­те си.

Ние тряб­ва да про­я­вим раз­би­ра­не към на­уч­ния свят и не­го­ви­те ста­ри пра­ви­ла и прос­то да го ос­та­вим да до­из­жи­вее го­ди­ни­те си, как­то му е угод­но, без да се впе­чат­ля­ва­ме осо­бе­но от не­го. Не мо­жем да ис­ка­ме твър­де мно­го, не мо­жем да ис­ка­ме от ня­ко­го да нав­ре­ди сам на се­бе си, пра­вей­ки неп­ри­ем­ли­ви за своя свят твър­де­ния, ко­и­то не са ни­как лес­ни за до­каз­ва­не. За­то­ва, ако не сме удов­лет­во­ре­ни док­рай от пред­ла­га­но­то ни обяс­не­ние, тряб­ва са­ми да го по­тър­сим. То­ва е най-доб­ре да ста­не по съ­щия на­чин, по кой­то е пра­ве­но и в древ­нос­тта – чрез лич­но пос­ве­ще­ние.

Твър­де мно­го ду­ми се от­де­ли­ха на ака­де­мич­ния свят и то е за­ра­ди фак­та, че в пос­лед­ни­те сто­ле­тия на­у­ка­та офор­мя ми­рог­ле­да на чо­ве­ка. Ка­то виж­да­ме кол­ко не­доб­ре е нап­ра­ве­но то­ва в слу­чая  ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра, мо­жем са­мо да се пла­шим от раз­ме­ра на ця­лос­тна­та вре­да, на­не­се­на от ака­де­миз­ма. За­то­ва и тол­ко­ва мно­го се ка­за по въп­ро­са, за да се пре­къс­не вя­ра­та в та­зи съв­ре­мен­на дог­ма­тич­на сис­те­ма.

До­тук след­ва умо­ве­те на чи­та­те­ли­те да са до­ня­къ­де раз­бър­ка­ни и вя­ра­та в на­уч­ни­те хи­по­те­зи да е раз­кла­те­на, а то­ва е нуж­но, за да се про­дъл­жи на­та­тък, за­що­то по-на­там не­ща­та ста­ват по-осо­бе­ни и не поз­во­ля­ват сред тях да се нав­ли­за с твър­да­та убе­де­ност, че ве­че всич­ко зна­ем. Осо­бе­но, ако то ни е ка­за­но от ня­ко­го.