ПОСВЕЩЕНИЕ В ПРЕРАЖДАНЕТО НА ЧОВЕКА И ЦАРЕТЕ

По пъ­тя на пос­ве­ще­ни­е­то си в Ма­гу­ра пос­ве­ща­ва­ни­ят пър­во тряб­ва­ше да дос­тиг­не до раз­би­ра­не­то, че не вся­ка ри­сун­ка, ко­я­то из­глеж­да те­лес­на, зна­чи неп­ре­мен­но тя­ло, а мо­же да бъ­де и сим­вол, имащ аб­страк­тен сми­съл. Абстрак­ци­я­та зна­чи от­де­ля­не от кон­кре­ти­ка­та, ка­то се има пред­вид, че умът по­ве­че ня­ма нуж­да от конкретния ве­щес­твен обект, за да мис­ли за не­го. Абстрак­тни­ят ум ра­бо­ти с иде­я­та за обек­та. С то­ва пос­ве­ща­ва­ни­ят ви­дя съ­що, че съ­щес­тву­ва не са­мо бук­вал­ни­ят про­чит и та­ка умът и съз­на­ни­е­то му се от­во­ри­ха за ед­но по-дъл­бо­ко и мно­го по-все­об­хват­но раз­би­ра­не на ри­сун­ки­те. От на­ив­ни драс­ка­ни­ци на при­ми­тив­ни хо­ра, те се пре­вър­на­ха в сък­ро­вен учеб­ник по ус­трой­ство­то на све­та.

По-на­вът­ре по пъ­тя си пос­ве­ща­ва­ни­ят ви­дя как сим­во­ли­те за­поч­на­ха да гу­бят сво­я­та плът­ност и с приб­ли­жа­ва­не­то си към Утроб­на­та за­ла да се връ­щат все по­ве­че към из­на­чал­ни­те еле­мен­ти на би­ти­е­то. Та­ка раз­граж­да­не­то и връ­ща­не­то към ос­нов­ни­те сът­во­ря­ва­щи прин­ци­пи дос­тиг­на сво­я­та кул­ми­на­ция при „Слън­че­вия ка­лен­дар” и за­поч­на своя об­ра­тен път на­вън към те­лес­но­то осъ­щес­твя­ва­не. Не­го­во­то яр­ко на­ча­ло бя­ха бо­ги­ни­те-май­ки, ко­и­то раж­дат всич­ко съ­щес­тву­ва­що, ка­то то­ва се има пред­вид ос­нов­но по от­но­ше­ние на за­раж­да­не­то на иде­и­те, съз­на­ни­я­та и ду­ши­те и пър­во­на­чал­но­то им уп­лът­ня­ва­не във фи­ни­те све­то­ве. При бо­ги­ни­те-май­ки ос­нов­на­та идея не е раж­да­не­то на тя­ло­то, а раж­да­не­то на същ­нос­тта и съ­би­ти­я­та.

Фигура 122. Местоположение на сцената

Вед­на­га след тях, по по­со­ка на из­ли­за­не­то от за­ла­та и га­ле­ри­я­та, т.е. по по­со­ка­та на ком­би­ни­ра­не­то на еле­мен­ти­те и уплътняването на тя­ло­то, се на­ми­ра ве­ли­чес­тве­на­та сце­на на въп­лъ­ще­ни­е­то и пре­раж­да­не­то. Две­те по­ня­тия при­вид­но имат сход­но зна­че­ние, но те имат и ня­кой съ­щес­тве­ни раз­ли­ки по­меж­ду си. Въп­лъ­ща­ва­не­то зна­чи не­що да се вло­жи в плът, т.е. в тя­ло, ма­те­рия. То мо­же да не е жи­во и да не е съ­щес­тву­ва­ло пре­ди то­ва, та­ка че чо­ве­кът мо­же да въп­лъ­ща­ва иде­и­те и на­ме­ре­ни­я­та си в ма­те­рия и дей­ствие. Пре­раж­да­не­то е по­до­бен про­цес, но при не­го се въп­лъ­ща­ва жи­во съ­щес­тво, ко­е­то има своя жи­вот на­зад в без­край­нос­тта на би­ти­е­то. То­ва съ­щес­тво мо­же да оби­та­ва ка­то от­дел­ност фи­ни­те све­то­ве или да се зав­ръ­ща към ис­тин­ска­та си бо­жес­тве­на при­ро­да, еди­ня­вай­ки се с нея, ка­то след то­ва до­би­ва те­лес­на про­ек­ция или я на­пус­ка, пра­вей­ки то­ва мно­го и мно­го пъ­ти.

Фигура 123. Сцената на прераждането и създаването на цар

Сце­на­та на въп­лъ­ще­ни­е­то и пре­раж­да­не­то (Фи­гу­ра 123) е ли­ней­на, за раз­ли­ка от ос­та­на­ли­те сце­ни в пе­ще­ра­та. Тя за­поч­ва в дес­ния си край, как­то то­ва ви­на­ги се случ­ва при ри­сун­ки­те от Ма­гу­ра, и се раз­ви­ва на­ля­во, ка­то та­ка е опи­сан един про­цес от пос­ле­до­ва­тел­ни ета­пи.

На Фи­гу­ра 124 е по­ка­за­но ця­ло­то на­ча­ло на пре­раж­да­не­то. В сре­да­та на не­го­ва­та най-дяс­на част е раз­по­ло­жен ша­ма­нът (по­ка­зан по-де­тай­лно в ля­ва­та стра­на на Фи­гу­ра 125), кой­то пол­зва ин­стру­мент на си­ла­та, за да об­щу­ва с раз­по­ло­же­на­та над не­го ду­шев­на същ­ност, по­ка­за­на в дяс­на­та стра­на на Фи­гу­ра 125. Та­зи същ­ност е ду­ша, ко­я­то или ско­ро е на­пус­на­ла те­лес­на­та си про­ек­ция и се зав­ръ­ща в от­въд­но­то, или ду­ша, ко­я­то оби­та­ва фи­ни­те све­то­ве.

Тра­ди­ци­и­те на пре­раж­да­не­то днес са за­гу­бе­ни за българския на­род и за за­пад­ния свят. Как­то се виж­да от та­зи ма­гур­ска сце­на, ня­ко­га те са би­ли с го­ля­ма важ­ност и упот­ре­ба, но на един от цър­ков­ни­те съ­бо­ри се взе­ма ре­ше­ние пре­раж­да­не­то и от­въд­ния жи­вот да се пре­мах­нат от Хрис­ти­ян­ство­то. То­ва на­на­ся го­ля­ма вре­да на чо­ве­чес­тво­то, за­що­то се на­ру­ша­ват ус­ло­ви­я­та за спо­кой­на смърт и бла­гоп­ри­ят­ни пре­раж­да­ния и се съз­да­ват ус­ло­вия за „про­из­вод­ство” на обър­ка­ни и оз­ве­ре­ни ду­ши и хо­ра.

Фигура 124. Началото на процеса – шаман призовава душата

Фигура 125. Вляво – призоваващият шаман. Вдясно – душата

При смър­тта, в пър­ви­те три дни след кон­чи­на­та на тя­ло­то се случ­ва от­де­ля­не на ду­ша­та. През то­ва вре­ме уми­ра още ед­но фи­но тя­ло, ко­е­то се явя­ва ка­то приз­рак. То слу­жи за пос­ред­ник меж­ду ду­ша­та и ма­те­ри­ал­но­то тя­ло. След те­зи три дни след­ват четиридесет дни, през ко­и­то ду­ша­та оби­та­ва от­въд­но­то. Там и в то­ва вре­ме тя въз­при­е­ма све­та спо­ред соб­стве­ния си то­вар от глед­ни точ­ки, прис­трас­тия, от­но­ше­ния и нак­лон­нос­ти. Вся­ка ду­ша виж­да от­въд­ния свят раз­лич­но, спо­ред соб­стве­ния си жи­вот и най-ве­че спо­ред на­ме­ре­ни­я­та, с ко­и­то е мис­ли­ла и дей­ства­ла при­жи­ве. То­ва е всъщ­ност един сън, кой­то се въз­при­е­ма ка­то аб­со­лют­на дей­стви­тел­ност, и в не­го ду­ша­та сре­ща съ­би­тия, об­ста­нов­ки и пъ­ти­ща, ко­и­то се оп­ре­де­лят от то­ва­ра й. Те­зи ус­ло­вия и ней­но­то от­но­ше­ние към тях оп­ре­де­лят ка­къв път в от­въд­но­то ще из­ми­не тя и до как­во пре­раж­да­не ще стиг­не на четиридесетия ден.

При смър­тта си чо­век без нуж­на­та под­го­тов­ка и без нуж­на­та под­кре­па от стра­на на жи­ви­те и от­въд­ни­те ще по­пад­не в един свят на обър­ква­не и страх. То е все ед­но зас­па­ли­ят у до­ма си да се съ­бу­ди на дру­га пла­не­та, не знаейки ни­що за жи­во­та там. Пре­къс­ва­не­то на тра­ди­ци­я­та, кул­ту­ра­та и поз­на­ни­е­то за от­въд­ния жи­вот и вли­я­ни­е­то му вър­ху след­ва­щия те­ле­сен жи­вот во­ди до неб­ла­гоп­ри­ят­но пре­раж­да­не на из­тер­за­ни съ­щес­тва. Те все по­ве­че за­дъл­бо­ча­ват не­раз­би­ра­не­то в све­та на те­лес­но жи­ви­те и още по­ве­че на­ма­ля­ват въз­мож­нос­ти­те за бла­гоп­ри­ят­ни пре­раж­да­ния на ос­та­на­ли­те и на се­бе си. Съз­да­ват се все по-вкоп­че­ни в илю­зи­и­те об­щес­тва, ко­и­то об­ри­чат се­бе си на все по-го­ле­ми и не­нуж­ни стра­да­ния.

Ме­ди­ти­ра­не­то во­ди до про­буж­да­не и съз­на­тел­ност как­то при­жи­ве, та­ка и в от­въд­но­то, а съ­що и до пъл­на­та въз­мож­ност за из­бор как да въз­при­е­ма­ме и из­жи­вя­ва­ме ус­ло­ви­я­та. За­то­ва та­ки­ва хо­ра се на­ри­чат про­бу­де­ни и съз­на­тел­ни, за­що­то те са над­рас­на­ли въз­при­е­ма­не­то на съ­ня ка­то аб­со­лют­на ре­ал­ност. Та­ки­ва хо­ра мо­гат да из­би­рат мно­го бла­гоп­ри­ят­ни пре­раж­да­ния и са без­край­но цен­ни, за­що­то мо­гат да се явя­ват на све­та ка­то прос­ве­ти­те­ли и по­мощ­ни­ци. При съз­да­ва­не­то и ус­та­но­вя­ва­не­то на кул­ту­ра на пре­раж­да­не­то, об­щес­тво­то е за­поз­на­то със същ­нос­тта и се­ри­оз­нос­тта на то­зи въп­рос. То под­гот­вя съз­на­ни­я­та и умо­ве­те за вне­зап­но­то по­па­да­не в от­въд­но­то и по­ма­га на уми­ра­щи­те да на­ме­рят нуж­ния по­кой, та­ка че да не дей­стват при­бър­за­но и им­пул­сив­но от­въд, го­не­ни от сво­и­те на­го­ни. Та­ко­ва об­щес­тво из­вър­шва пра­вил­но за­ча­ти­е­то в бла­гоп­ри­ят­ни мо­мен­ти и по под­хо­дящ на­чин, а не ка­то резултат от греш­ки и слу­чай­нос­ти.

Под­гот­ве­ни­ят и съз­на­те­лен чо­век има въз­мож­нос­тта да из­жи­вее смър­тта си ка­то пла­вен пре­ход от то­зи свят към он­зи и да нап­ра­ви всич­ко по най-доб­рия на­чин, а не да се съ­бу­ди зад во­ла­на по тес­ни пла­нин­ски пъ­ти­ща или сред на­то­ва­ре­ния град­ски тра­фик и без уме­ни­е­то да шо­фи­ра.

При вся­ка смърт пър­во се явя­ва ос­нов­но­то си­я­ние, ко­е­то е дей­стви­тел­на­та при­ро­да на всич­ки не­ща, но то мо­же да не бъ­де раз­поз­на­то. Кол­ко­то вре­ме от жи­во­та си чо­век е пре­ка­рал в буд­но съз­на­ние и ясен пог­лед, с тол­ко­ва вре­ме ще раз­по­ла­га при смър­тта си за съзнателно вза­и­мо­дей­ствие с про­це­си­те и сре­да­та. Та­ка жи­ве­ли­те без­съз­на­тел­но хо­ра ще имат твър­де мал­ко вре­ме и за тях из­гря­ва­не­то на ос­нов­но­то си­я­ние ще бъ­де са­мо кра­тък проблясък Те ня­ма да мо­гат да го раз­поз­на­ят ка­то сво­я­та дей­стви­тел­на при­ро­да, с ко­е­то би­ха се еди­ни­ли с не­го и би­ха се ос­во­бо­ди­ли от без­край­ния кръг на пре­раж­да­ни­я­та. Та­ка то­ва­рът на ду­ша­та я тлас­ка в от­въд­но­то до ней­но­то дей­стви­тел­но рав­ни­ще, все ед­но по­дът на вся­ко след­ва­що рав­ни­ще е от все по-де­бел лед.

Про­пус­на­ли­ят ос­нов­но­то си­я­ние нав­ли­за във вто­рич­но­то си­я­ние, ко­е­то е трой­но. То­ва е поз­на­ва­е­ми­ят бог, за­то­ва той е тро­ен, за­що­то е вто­ри­чен. Шан­сът за зав­ръ­ща­не­то към ис­тин­ска­та ни при­ро­да мо­же да бъ­де про­пус­нат и тук. От то­ва след­ват дъл­га по­ре­ди­ца от въз­мож­нос­ти, ко­и­то ста­ват все по-те­лес­ни, и бав­но, но си­гур­но во­дят към но­во пре­раж­да­не, за ко­е­то ня­ма ни­как­ва га­ран­ция, че ще бъ­де от­но­во ка­то чо­век – всич­ко за­ви­си от извървения в от­въд­но­то път.

Ша­ма­нът не учас­тва в пре­раж­да­не­то на обик­но­ве­ни ду­шев­ни същ­нос­ти, ко­и­то про­па­дат през рав­ни­ща­та под дей­стви­е­то на то­ва­ра си. В сце­на­та виж­да­ме, че той се за­ни­ма­ва с ед­на дру­га ду­шев­на същ­ност, ко­я­то из­пра­ща в от­въд­но­то и при­зо­ва­ва об­рат­но – по­ка­за­на на Фи­гу­ра 125 вдяс­но. Вля­во от нея е сим­во­лът Е, кой­то зна­чи „съм”, „би­вам”, „про­я­вя­вам се ка­то” и нес­лу­чай­но на­пъл­но от­го­ва­ря по фор­ма и сми­съл на на­ше­то спре­же­ние на гла­го­ла „съм”. – ние, бъл­га­ри­те сме ма­гур­ски хо­ра. Та­зи ду­ша чрез Е гу­би нас­лед­ство­то от те­лес­ния си жи­вот – то­ва­ра и ста­ва съ­вър­шен кръг, кой­то се връ­ща в бо­га, ка­то тук е по­ка­зан бог от во­то­ро рав­ни­ще, т.е. вто­рич­но­то си­я­ние. Та­ка­ва ду­ша има от­но­си­тел­на от­дел­ност и мо­же да на­пус­не из­на­чал­но­то ця­ло при не­об­хо­ди­мост. Точ­но та­ка­ва ду­ша тър­си ша­ма­нът – без кар­мич­на пре­доп­ре­де­ле­ност, съ­вър­ше­на, обу­че­на. На та­ка­ва ду­ша той по­ма­га с цен­ни нас­тав­ле­ния по вре­ме на смър­тта как пра­вил­но да се вър­не към си­я­ни­е­то.

Фигура 126. Духът, въплътен в душа БА, която преминава в душа КА

Намесата на шамана води до отделянето на дух от божествената същност, който дух преди прераждането има формата на безтелесен сперматозоид. Виждаме го на Фигура 126 като плътна вертикална черта с плътен кръг върху нея. Духът се превръща в душа за прераждане, което е символът в средата. Тя има сходство с въплътената в тяло душа, но е и много различна – няма всички тези атрибути като пол, свързаност с материално тяло, личност и т.н. Има съзнание, което се символизира от празнотата в дъгата, има насочен надолу триъгълник, което значи въплъщаване, има и отворена надолу дъга за основа, който символ не е известен по смисъла си за сега.

Вляво от тази душа за прераждане се намира един къс дъговиден знак, който показва преминаване в следващото, т.е. наляво, а то е показано на Фигура 127.

Фигура 127. Душата КА е третият участник в зачатието

На нея виж­да­ме мъж и же­на в сек­су­а­лен акт, ка­то за пръв път жен­ска­та фи­гу­ра пра­ви секс, без съз­на­ни­е­то й да е на­со­че­но към се­бе си. То­ва на­у­ча­ва­ме от фор­ма­та и раз­по­ло­же­ни­е­то на ръ­це­те й, ко­и­то тук не са завъртени на­вът­ре. Но же­на­та е го­то­ва да за­че­не, ко­е­то се раз­би­ра от вет­ри­ло­об­раз­на­та фор­ма на ней­ния „ко­лан”. Мъ­жът е в ти­пич­но­то мъж­ко сек­су­ал­но със­то­я­ние.

Вля­во от же­на­та е на­лич­на тре­та същ­ност, ко­я­то учас­тва в сек­су­ал­ния акт. То­ва е ду­ша­та за пре­раж­да­не, ко­я­то бе­ше по­ви­ка­на от ша­ма­на. Тя стои от стра­на­та на же­на­та, с ко­е­то се по­каз­ва, че има от­но­ше­ние към нея, а не към мъ­жа. Же­на­та гле­да към ду­ша­та за пре­раж­да­не.

От със­то­я­ни­е­то на же­на­та, ко­е­то е пре­да­де­но чрез сим­во­ли, ста­ва яс­но, че то­зи сек­су­а­лен акт не це­ли по­лу­ча­ва­не­то на удо­вол­ствие или въз­дей­ствие вър­ху мъ­жа, как­то бе­ше при пред­ни­те сек­су­ал­ни сце­ни. Не­го­ва­та цел е за­че­ва­не­то на та­зи ду­ша и за­то­ва се пра­ви от съз­на­тел­на же­на, ко­я­то е на­яс­но със съ­би­ти­я­та и тех­ния сми­съл.

И тук, как­то и в дру­ги­те сек­су­ал­ни сце­ни, мъ­жът е са­мо по­со­бие. То­ва е дей­стви­тел­на­та съд­ба на мъ­жа по от­но­ше­ние на же­на­та и та­зи ро­ля труд­но се при­е­ма от мно­го мъ­же. Виж­да се нав­ся­къ­де, че мъ­жът ста­ва та­къв, са­мо ко­га­то е от­не­сен към же­на­та и то не към коя да е, а към она­зи, ко­я­то же­лае удо­вол­ствие, за­че­ва­не или при­те­жа­ние на мъ­жа. Пог­реш­но е да се счи­та, че сек­су­ал­но­то же­ла­ние из­ви­ра от мъ­же­те. То се про­во­ки­ра ви­на­ги от же­ни­те, а мъ­же­те са­мо и един­стве­но из­па­дат в ре­ду­ци­ра­но­то ду­шев­но със­то­я­ние на сек­су­а­лен ин­стру­мент.

Та­зи ма­гур­ска сце­на е уни­кал­на с то­ва, че пред­ста­вя за­ча­ти­е­то ка­то спе­ци­а­лен сек­су­а­лен акт с три учас­тни­ка. Са­мо и един­стве­но тук за­ча­ти­е­то се пред­ста­вя ка­то пре­раж­да­не.

След сексуалния акт, т.е. на­ля­во от не­го, се на­ми­ра ед­на жен­ска същ­ност в из­ме­не­но със­то­я­ние, за ко­е­то на­у­ча­ва­ме от из­пол­зва­на­та сим­во­ли­ка (Фи­гу­ра 128). Та­зи жен­ска същ­ност е оче­вид­но плът­на и по-мал­ка ка­то ду­шев­ност, ко­е­то зна­чи, че е по-те­лес­но ори­ен­ти­ра­на от обик­но­ве­но­то и по-ог­ра­ни­че­на в све­тог­ле­да си. Тя ня­ма гла­ва, ко­е­то зна­чи, че в то­ва със­то­я­ние тя слу­жи на не­що дру­го, а не на лич­нос­тта и его­то си. Дъ­га­та на ръ­це­те е къ­са, ко­е­то го­во­ри за ог­ра­ни­че­ност на съз­на­ни­е­то, а „ко­ла­нът” е стра­нич­но ог­ра­ни­чен, ко­е­то сим­во­ли­зи­ра, че тя е от­да­де­на на не­що.

Фигура 128. Бременност – женска същност в подчертано изменено състояние

о­ва е имен­но със­то­я­ни­е­то бре­мен­на же­на. Тя ве­че слу­жи на по-ос­но­вен прин­цип, ка­къв­то е  из­нос­ва­не­то на пло­да и раж­да­не­то на де­те. Той до­ми­ни­ра над лич­нос­тта и его­то на же­на­та. Уве­ли­че­на­та плът­ност и те­лес­ност са яс­ни сим­во­ли – не са­мо ка­то уве­ли­чен ко­рем, но и ка­то допълнителна те­лес­ност – та­зи на пло­да и не­го­во­то въп­лъ­ща­ва­не в тя­ло. Ко­ла­нът е ог­ра­ни­чен, т.е. ог­ра­ни­че­на е жен­стве­нос­тта – мно­го от нак­лон­нос­ти­те, же­ла­ни­я­та и ти­пич­ни­те жен­ски осо­бе­нос­ти се­га са ос­та­ве­ни нас­тра­на. То­ва е важ­но и пот­реб­но за пра­вил­но­то въ­веж­да­не на ге­не­ти­ка­та и ду­шев­нос­тта на де­те­то – в не­го тряб­ва да се вгра­ди пра­вил­на­та ге­не­тич­на ли­ния на бо­ги­ня­та-май­ка чрез пра­вил­ния сим­вол Т. Знае се, че пло­дът се на­ми­ра имен­но там – под „ко­ла­на” и с то­ва то­зи ко­лан се явя­ва хо­ри­зон­тал­на­та чер­та на не­го­во­то Т. В про­ти­вен слу­чай – при от­во­ре­ност на ко­ла­на, в пси­хи­ка­та и ге­ни­те на де­те­то мо­гат да се вло­жат мно­го из­лиш­ни страс­ти и пре­жи­вя­ва­ния, ко­и­то да го де­фор­ми­рат, а опас­нос­тта от то­ва е из­клю­чи­тел­но го­ля­ма, за­що­то бъ­де­щи­ят чо­век се фор­ми­ра ка­то струк­ту­ра на 75% от сво­я­та май­ка и ней­ния жи­вот и мис­ли по вре­ме на бре­мен­нос­тта. Точ­но в то­зи слу­чай пре­си­ле­на­та жен­ска еман­ци­па­ция и ней­ни­те кри­во­раз­бра­ни ас­пек­ти са па­губ­ни за бъ­де­ще­то на чо­ве­чес­тво­то – де­ца­та. Май­ка­та не тряб­ва и да стра­да в то­ва вре­ме. Лип­сва и най-ма­лък на­мек за вет­ри­ло­об­раз­ност на ко­ла­на, ко­я­то зна­чи го­тов­ност за за­ча­тие или сек­су­ал­но же­ла­ние – та­ко­ва ня­ма, за­що­то же­на­та ве­че е бре­мен­на. И нак­рая, ог­ра­ни­че­но­то съз­на­ние, ко­е­то при бре­мен­на­та же­на се стес­ня­ва са­мо до бре­мен­нос­тта й и свър­за­ни­те с нея фак­то­ри и ус­ло­вия. Бре­мен­на­та же­на е от­да­де­на на бре­мен­нос­тта си, ко­е­то стес­ня­ва съз­на­ни­е­то.

От дяс­на­та стра­на на бре­мен­на­та же­на (же­на­та в то­ва из­ме­не­но със­то­я­ние) се на­ми­рат три ус­по­ред­ни вер­ти­кал­ни чер­ти, а от дяс­но – пет. То­ва са ме­се­ци­те на бре­мен­нос­тта, ка­то фи­гу­ра­та на же­на­та се явя­ва чет­вър­та­та чер­та. Отно­во виж­да­ме из­клю­чи­тел­но ин­те­ли­ген­тния и син­те­зи­ращ под­ход на ума от ма­гур­ска­та кул­ту­ра. Ка­то пос­та­вя же­на­та за ед­на от чер­ти­те, той по­каз­ва, че бро­ят на чер­ти­те се от­на­ся имен­но до то­ва със­то­я­ние, а не до не­що дру­го. Със съ­що­то изоб­ра­же­ние то­зи ум ни каз­ва още, че то­ва със­то­я­ние нас­тъп­ва в чет­вър­тия от де­вет­те ме­се­ца. Да си при­пом­ним как­во зна­ем за бре­мен­нос­тта.

В на­ше­то съв­ре­мие абор­ти­те са ле­гал­но раз­ре­ше­ни до тре­тия ме­сец вклю­чи­тел­но, за­що­то до то­ва вре­ме ем­бри­о­нът все още не е дос­тиг­нал чо­веш­кия си ста­дий на раз­ви­тие и не се счи­та за жи­во съ­щес­тво. В чет­вър­тия ме­сец по­ло­же­ни­е­то се из­ме­ня и той се при­е­ма по ред при­чи­ни за пър­вия ме­сец на дей­стви­тел­на­та бре­мен­ност, в кой­то ве­че абор­тът е прес­тъп­ле­ние. То­ва е би­ло из­вес­тно на ма­гур­ска­та кул­ту­ра, ко­я­то яв­но е поз­на­ва­ла ем­бри­о­нал­но­то раз­ви­тие на чо­ве­ка или е съ­ди­ла за то­ва, че чет­вър­ти­ят ме­сец е най-осо­бен по ня­как­ви дру­ги приз­на­ци.

След­ват още пет ме­се­ца на из­нос­ва­не на пло­да.

Фигура 129. Раждане, пеленаче и кърмене

След износването, естествено, идва раждането на далеч не напълно развит човек. Кърмачето е представено след бременността, т.е. вляво от нея, както е показано на Фигура 130.

Фигура 130. Сукалче и кърмене

То е ед­на все още не­о­фор­ме­на същ­ност. Под не­го е на­ри­су­ва­на гър­да, ко­е­то зна­чи кър­ме­не, а над не­го – пет от­бро­я­ва­ния. То­ва са ме­се­ци­те на за­дъл­жи­тел­но кър­ме­не на чо­веш­ко­то де­те. Съществуват мно­го спо­ро­ве кол­ко вре­ме тряб­ва да се кър­ми, оба­че Ма­гу­ра да­ва на­пъл­но ка­те­го­рич­но све­де­ние по въп­ро­са – пет ме­се­ца. Извес­тно е, че пър­ви­те зъ­би ник­нат през шес­тия ме­сец, ко­е­то е пред­ви­де­но от са­ма­та при­ро­да ка­то вре­ме за пре­ми­на­ва­не към дру­ги хра­ни – имен­но то­ва зна­чи по­я­ва­та на зъ­би­те. То­ва пот­вър­жда­ва, че от глед­на точ­ка на при­ро­да­та и ана­то­ми­я­та Ма­гу­ра да­ва на­пъл­но вяр­но све­де­ние по то­зи въп­рос.

След­ва­щи­те сим­во­ли (Фи­гу­ра 131) не са мно­го яс­ни, за­що­то са сил­но пов­ре­де­ни. След кър­ма­че­то се виж­да ед­на плът­на въл­но­об­раз­на ли­ния, ко­я­то зна­чи път, раз­ви­тие. Тя сти­га до сим­вол, кой­то мно­го сил­но на­по­до­бя­ва бук­ва­та Д, ог­ра­ден в гор­на­та си част с дъ­га, сим­во­ли­зи­ра­ща съз­на­ни­е­то. То­ва зна­чи „де­те”. Въл­ни­те на въл­но­об­раз­на­та ли­ния са две, ко­е­то го­во­ри за пе­ри­од от две го­ди­ни. Тук ком­пе­тен­тни­те тряб­ва да се из­ка­жат да­ли в по­доб­но тъл­ку­ва­не има сми­съл и на коя въз­раст бе­бе­то ве­че ста­ва де­те, свър­за­но ли е то­ва с по­я­ва­та на съз­на­ние, ко­е­то се дъл­жи на спо­соб­нос­тта да се за­пом­ня и раз­гра­ни­ча­ва.

След то­зи сим­вол Д ид­ва вре­ме, в ко­е­то от­го­ре по пъ­тя на раз­ви­ти­е­то се по­я­вя­ва сим­во­лът Т, зна­чещ бог (Фи­гу­ра 132). То­ва по­каз­ва кръ­ща­ва­не, т.е. въ­веж­да­не на ве­че по­от­рас­на­ло­то де­те в уче­ни­е­то (ре­ли­ги­я­та) на на­ро­да му. От тук раз­би­ра­ме, че Християнството е за­е­ма­ло от ма­гур­ско­то уче­ние с пъл­ни ше­пи, оба­че не дос­та­тъч­но точ­но, и за­то­ва кръ­ща­ва де­ца­та още от съв­сем мал­ки, ко­е­то оче­вид­но е греш­ка, ина­че в Ма­гу­ра, ко­и­то са ис­тин­ски­те спе­ци­а­лис­ти по те­зи въп­ро­си, би­ха пос­та­ви­ли кръ­ща­ва­не­то вед­на­га след раж­да­не­то, а не по вре­ме­то, ко­га­то човекът е ве­че съз­на­те­лен и за­пом­нящ.

Фигура 131. От пеленаче към дете

Фигура 132. Кръщаване, съзряване и получаване на дом/стопанство/крепост

След кръ­ща­ва­не­то се виж­дат ос­тан­ки от ня­как­ви сим­во­ли на си­ла­та, ко­и­то не мо­гат да се про­че­тат дос­та­тъч­но яс­но. Те до­веж­дат до един уни­ка­лен бъл­гар­ски сим­вол (Фи­гу­ра 133).

Фигура 133. Окончателно оформяне на царя

Въп­рос­ни­ят сим­вол се на­ми­ра в сре­да­та на изоб­ра­же­ни­е­то от­го­ре и спо­ред ар­хе­о­ло­ги­чес­ка­та на­у­ка има зна­че­ние на дом, сто­пан­ство, за­що­то точ­но съ­от­вет­ства на схе­ма­та на из­граж­да­не на древ­ни­те жи­ли­ща от Бал­ка­ни­те.

Поч­ти точ­но ко­пие на то­зи сим­вол на 14 000 или по­ве­че го­ди­ни е ед­но изоб­ра­же­ние, из­се­че­но в ка­мък, ко­е­то се на­ми­ра в Ло­веч (Фи­гу­ра 134). Раз­ли­ка­та е, че на изоб­ра­же­ни­е­то от Ло­веч е при­да­ден мал­ко по-хрис­ти­ян­ски вид, но то­ва е би­ло не­из­беж­но.

Ка­мъ­кът се на­ми­ра в сте­на­та на хра­ма „Успе­ние бо­го­ро­дич­но”, кой­то е раз­по­ло­жен на хъл­ма под Асе­не­ва­та кре­пост. За стро­е­жа на чер­ква­та са из­пол­зва­ни ка­мъ­ни от дру­ги стро­е­жи – те са най-раз­лич­ни по вид, на­чин на об­ра­бот­ка и сте­пен на еро­зия. Кон­крет­но ка­мъ­кът с то­ва изоб­ра­же­ние е пос­та­вен на ъгъ­ла на сгра­да­та и то съв­сем це­ле­на­со­че­но та­ка, че изоб­ра­же­ни­е­то вър­ху не­го да се виж­да. Оста­на­ли­те ка­мъ­ни с изоб­ра­же­ния са пос­та­ве­ни пак та­ка, че изоб­ра­же­ни­я­та да не се скри­ят. Стро­и­те­ли­те или тех­ни­ят ус­та оче­вид­но са зна­е­ли или по­не са се до­се­ща­ли за го­ля­мо­то зна­че­ние на из­се­че­ни­те сим­во­ли и тях­но­то от­но­ше­ние към бъл­гар­щи­на­та и са дър­жа­ли те да бъ­дат на­лич­ни за бъ­де­щи­те бъл­гар­ски по­ко­ле­ния, а не да бъ­дат вло­же­ни в зи­да със сим­во­ли­те на­вът­ре, с ко­е­то щя­ха да бъ­дат за­гу­бе­ни за родовата ни па­мет.

То­зи ка­мък най-ве­ро­ят­но е взет от Асе­не­ва­та кре­пост, ко­я­то се на­ми­ра съв­сем наб­ли­зо на­го­ре по хъл­ма и е из­гра­де­на от точ­но та­ки­ва ка­мъ­ни. Нор­мал­но е та­ко­ва изоб­ра­же­ние да се на­ме­ри в бъл­гар­ска кре­пост. То, как­то се ка­за ве­че, зна­чи за из­кон­ни­те бал­кан­ски на­ро­ди дом, сто­пан­ство, а съ­що и кре­пост, дър­жа­ва, цар­ство. Сим­во­лът е ле­ко мо­ди­фи­ци­ран, с ко­е­то на­пом­ня по­ве­че на кре­пос­тни пор­ти, а имен­но пор­ти­те са най-важ­ния сим­вол на кре­пос­тта. Съ­що му е при­да­ден и мал­ко по-цър­ков­но­у­го­ден вид с то­зи кръст в сре­да­та, но то­ва е би­ло не­из­беж­но, за­що­то всич­ко ста­ро и но­се­що дей­стви­тел­на­та ни па­мет сис­тем­но е би­ло обя­вя­ва­но за вар­вар­ско и ези­чес­ко и е би­ло зак­лей­мя­ва­но и под­ла­га­но на го­не­ния и уни­що­же­ние.

Фигура 134. Крепостен и държавнически символ от Ловеч

Та­ка раз­би­ра­ме, че бъл­гар­ски­те ца­ре, а съ­що и на­ро­да, имат до­ми­ни­ра­ща ма­гур­ска кръв­на и ду­шев­на ли­ния, как­то и, че дър­жа­ва­та, тра­ди­ци­и­те и ре­ли­ги­я­та ни, ма­кар със си­ла да са ни на­ло­жи­ли Пра­вос­ла­ви­е­то, имат ма­гур­ски ко­ре­ни, ко­е­то е мно­го важ­но за всич­ки нас.

Сце­на­та от Ма­гу­ра каз­ва, че по ня­кое вре­ме де­те­то, ко­е­то ве­че тряб­ва да е по­рас­на­ло, по­лу­ча­ва сим­во­ла дом, сто­пан­ство, а ако е цар – кре­пост и дър­жа­ва. Има се­ри­оз­ни ос­но­ва­ния да се счи­та, че та­зи сце­на се от­на­ся имен­но за съз­да­ва­не­то на цар, а не тол­ко­ва на всич­ки ос­та­на­ли хо­ра. Сце­на­та, раз­би­ра се, включ­ва и пре­раж­да­не­то на все­ки чо­век от на­ро­да, но от сек­су­ал­на­та сце­на до до­ма. Оста­на­ли­те сим­во­ли го­во­рят без съм­не­ние за вла­де­тел и во­дач.

След ка­то по­лу­ча­ва кре­пос­тта, ца­рят по­лу­ча­ва сим­вол, кой­то се свър­зва с во­да­чес­тво­то и си­ла­та за осъ­щес­твя­ва­не на во­ля­та, на­ме­ре­ни­е­то. Ко­га­то по­лу­ча­ва то­зи сим­вол, той се пред­ста­вя ка­то кон­ник. Ду­ма­та „кон” се­га се използва са­мо за жи­вот­но­то кон, но тя е ко­рен на ня­кол­ко дру­ги бъл­гар­ски ду­ми ка­то „за­кон” и „из­ко­нен”, от­къ­де­то на­у­ча­ва­ме, че зна­че­ни­е­то на ко­ре­на е „пръв”, „из­на­ча­лен”. И до днес де­фи­ли­ра­не­то на бял кон е сим­вол за до­ми­на­ция, власт и по­бе­да, а ко­нят е  най-бър­зо­то жи­вот­но, ко­е­то  до­на­ся пър­вен­ство­то на ез­да­ча. По­ра­ди то­ва вла­де­те­лят е изоб­ра­зен ка­то кон­ник, кой­то има мно­го ши­ро­ко от­во­ре­но съз­на­ние и кон­фи­гу­ра­ци­я­та на сим­вол на си­ла­та.

Ясно тряб­ва да е ста­на­ло за всич­ки, че в съз­да­ва­не­то на един бъл­гар­ски цар, спо­ред из­кон­на­та ни тра­ди­ция, не­го­ви­ят род ня­ма оп­ре­де­ля­що зна­че­ние. Важ­ни­те не­ща за ца­ря са ня­кол­ко: най-съ­щес­тве­но­то е да бъ­де вис­ше ду­хов­но съ­щес­тво, най-мал­ко­то от рав­ни­ще­то на вто­рич­но­то си­я­ние, т.е. да е бо­жес­тве­но въп­лъ­ще­ние; този дух да е из­пра­тен след те­лес­ния жи­вот и при­зо­ван към пре­раж­да­не по спе­ци­а­лен на­чин; да е за­че­нат от буд­на и съз­на­тел­на май­ка, ко­я­то на­пъл­но раз­би­ра как­во пра­ви и как­ви от­го­вор­нос­ти има; май­ка­та да е но­си­тел на здра­во и съ­вър­ше­но Т; ба­ща­та тряб­ва да е с мно­го си­лен и ясен мъж­ки дух; бъ­де­щи­ят цар тряб­ва да се пок­ръс­ти в ис­тин­ско­то бъл­гар­ско уче­ние; да по­лу­чи нуж­но­то обу­че­ние, чрез ко­е­то да до­бие ука­за­ни­те си­ли; да по­лу­чи кре­пост и цар­ство; да на­ло­жи во­ля­та си; да ста­не кон­ник, т.е. во­дач на бъл­га­ри­те.

Бъл­га­ри­те съ­що не са ко­и­то и да би­ло. То­ва са ос­нов­но школувани ма­го­ве, ко­и­то за­ед­но с ца­ря и ша­ма­на осъ­щес­твя­ват бо­жи­и­те де­ла на Зе­мя­та. Тъй ка­то ис­тин­ски­те бъл­гар­ски бо­го­ве са Ма и Бел, а тех­ни­те въп­лъ­ще­ния са Слън­це­то, Лу­на­та и Зе­мя­та, то бо­жи­и­те де­ла пред­став­ля­ват пос­то­ян­но усъ­вър­шен­ства­не на ду­ха, ду­ша­та и тя­ло­то на чо­ве­чес­тво­то и гри­жа за съз­да­ва­не на та­ка­ва сре­да, в ко­я­то то­ва да се случ­ва, а съ­що и осъ­щес­твя­ва­не­то на по-фи­ни­те и ма­щаб­ни пла­но­ве за би­ти­е­то.

Осо­бе­но ин­те­ли­ген­тни­те ма­гур­ски жре­ци и ма­го­ве не са ос­та­ви­ли и по­мен от ри­сун­ка за ре­пуб­ли­ка, за­що­то са би­ли на­яс­но, че во­да­чи­те не се из­би­рат, а се раж­дат и то не по кръв­на ли­ния, а по бо­жес­тве­но вдъх­но­ве­ние, и след то­ва се въз­пи­та­ват по спе­ци­а­лен на­чин.