В ПЕЩЕРАТА

И съз­да­ва­не­то на ри­сун­ки­те, и пос­ве­ща­ва­не­то в тех­ния сми­съл са не­ми­ну­е­ми без из­пол­зва­не­то на пе­ще­ра­та, в ко­я­то са изоб­ра­зе­ни. За­то­ва тя и ней­ни­те осо­бе­нос­ти се явя­ват съ­щес­тве­на част от раз­би­ра­не­то на ма­гур­ско­то уче­ние. Освен то­ва, че пе­ще­ри­те се явя­ват про­вод­ни­ци на енер­гии меж­ду яд­ро­то на пла­не­та­та и кос­мо­са, ко­е­то има го­ля­мо зна­че­ние за изоб­ра­зя­ва­не­то и пос­ве­ща­ва­не­то, то и са­мо­то фи­зи­чес­ко пре­ми­на­ва­не през нея е из­клю­чи­тел­но важ­но и оп­ре­де­ля­що за раз­би­ра­не­то, за­що­то по­раж­да мно­жес­тво пси­хо­ло­ги­чес­ки яв­ле­ния у пос­ве­ща­ва­ния.

Да си пред­ста­вим дъл­бо­ка­та древ­ност. Има два ос­нов­ни ва­ри­ан­та – хо­ра­та са би­ли раз­ви­ти тех­но­ло­гич­но и са има­ли вся­как­ви нуж­ни сред­ства да вли­зат в го­ле­ми пе­ще­ри; хо­ра­та не са би­ли раз­ви­ти тех­но­ло­гич­но и са пол­зва­ли фак­ли, за да си све­тят.

И два­та ва­ри­ан­та во­дят до мно­го ин­те­рес­ни раз­съж­де­ния. Пър­во, ако ед­но чо­ве­чес­тво е раз­ви­то по­доб­но на нас, за­що ще из­граж­да учи­ли­ще в пе­ще­ра, а не на по­вър­хнос­тта, как­то ма­со­во пра­вим днес? Мо­жем да си от­го­во­рим лес­но, за­що­то има­ме та­ки­ва при­ме­ри. Ня­кои не­ща не мо­гат да ста­нат по ед­на­къв на­чин нав­ся­къ­де, а са­мо на осо­бе­ни мес­та. То­ва зна­чи, че ед­но раз­ви­то древ­но чо­ве­чес­тво е тър­си­ло ня­как­во осо­бе­но, спе­ци­фич­но въз­дей­ствие, ко­е­то е мог­ло да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо в нед­ра­та на Ма­гу­ра. За­що­то го­ле­ми пе­ще­ри има на мно­го мес­та, но там ри­сун­ки ня­ма – има ги са­мо в Ма­гу­ра. Ако все пак хо­ра­та то­га­ва има­ха раз­ви­то тех­но­ло­гич­но об­щес­тво, за­що не бла­го­ус­тро­и­ха пе­ще­ра­та още по оно­ва вре­ме?

Вто­ро, ако чо­ве­чес­тво­то е би­ло на при­ми­тив­но тех­но­ло­гич­но рав­ни­ще, за­що е по­ло­жи­ло всич­ки те­зи уси­лия, за да нап­ра­ви ри­сун­ки­те там, къ­де­то след то­ва труд­но ще сти­га до тях за це­ли­те на пос­ве­ще­ни­я­та? Отго­во­рът от­но­во е съ­щи­ят – тър­си се ня­как­во спе­ци­фич­но въз­дей­ствие на пе­ще­ра­та, как­во­то не мо­же да се на­ме­ри на дру­го мяс­то.

По­не­же не се на­ми­рат сле­ди от ви­со­ко тех­но­ло­гич­но раз­ви­тие в те­зи вре­ме­на, след­ва да при­е­мем, че чо­ве­чес­тво­то от оно­ва вре­ме е пол­зва­ло при­ми­тив­ни тех­ни­чес­ки по­со­бия ка­то фак­ли и не­съ­вър­ше­ни дре­хи и обув­ки.

С та­ки­ва е мно­го труд­но да се вли­за в пе­ще­ри. По­до­ве­те им чес­то са осе­я­ни с ос­три ка­мъ­ни, пад­на­ли от та­ва­на при зе­мет­ре­се­ния, и го­ле­ми не­рав­нос­ти, хлъз­га­ви и опас­ни са. Не са ряд­кост шах­ти­те, ко­и­то из­ник­ват из­не­ви­де­ли­ца, още по­ве­че на треп­ка­ща­та свет­ли­на на фак­ла­та, ко­я­то пре­ди всич­ко све­ти в очи­те на чо­ве­ка, а пос­ле и на­о­ко­ло. От дру­га стра­на, фак­ли­те не го­рят твър­де дъл­го, а при угас­ва­не­то си от­де­лят сил­но за­душ­лив и плъ­тен дим, кой­то не се из­ди­га на­го­ре и не из­ли­за на­вън ка­то по ко­мин, а се ох­лаж­да от сте­ни­те на пе­ще­ра­та и па­да на по­да. Та­ка той ос­та­ва в пе­ще­ра­та мно­го, мно­го дъл­го вре­ме.

Кой­то не е опит­вал, не­ка про­ве­ри сам. Нап­ра­ве­те си фак­ла, ка­то уви­е­те пар­ца­ли око­ло пръч­ка и ги на­по­е­те със смо­ла, маз­ни­на или наф­та – всич­ки те­зи ве­щес­тва го­рят лес­но, но от­де­лят мно­го саж­ди и при угас­ва­не­то си ди­мят на­ис­ти­на сил­но. Оти­де­те с та­ка­ва фак­ла в ня­коя по-дъл­бо­ка пе­ще­ра и опи­тай­те да ос­та­не­те там ня­кол­ко ча­са с нея. Фак­ла­та ще го­ри до пет­на­де­сет ми­ну­ти, не по­ве­че – зна­чи, ще тряб­ват де­се­ти­на фак­ли. От своя стра­на, де­се­ти­на из­го­ре­ли и угас­на­ли фак­ли ще от­де­лят тол­ко­ва мно­го дим в пе­ще­ра­та, че чо­ве­кът мо­же да ум­ре от за­ду­ша­ва­не и от­ра­вя­не.

Та­ка си пред­ста­вя­ме се­га не­ща­та, че хо­ра­та са пра­ви­ли ри­сун­ки­те и са вли­за­ли при тях с по­мощ­та на фак­ли, но не сме на прав път. Гре­шим и, ко­га­то мис­лим, че хо­ра­та в древ­нос­тта по прин­цип са жи­ве­е­ли в пе­ще­ри­те. Отно­во при­зо­ва­вам все­ки да опи­та да нап­ра­ви то­ва лич­но. На­ши­те уче­ни, раз­би­ра се, не са жи­ве­ли в пе­ще­ри, за­то­ва мо­гат сво­бод­но и на во­ля да из­каз­ват та­ки­ва твър­де­ния. Та­ка се сти­га до мно­жес­тво ма­со­во при­е­ти, но не­до­мис­ле­ни пред­по­ло­же­ния.

На­ми­рат се сле­ди от дър­ве­ни жи­ли­ща в Ма­гу­ра, ко­е­то зна­чи, че хо­ра­та са би­ли на­пъл­но спо­соб­ни в тех­но­ло­гич­но от­но­ше­ние да из­гра­дят по­се­ли­ща на от­кри­то, още по­ве­че че дър­ве­си­на­та е до­не­се­на от­вън, тя не рас­те вът­ре в пе­ще­ри­те. То­ва зна­чи съ­що, че пре­ди вли­за­не­то в пе­ще­ри­те, хо­ра­та са жи­ве­ли на­вън, къ­де­то са има­ли свои из­гра­де­ни по­се­ли­ща и от­къ­де­то са до­нес­ли уме­ни­е­то да стро­ят изоб­що. Те са опи­та­ли да ус­тро­ят об­шир­но­то прос­тран­ство на Три­ум­фал­на­та за­ла по по­до­бие на сво­е­то по­се­ли­ще от по­вър­хнос­тта, как­то хо­ра­та ви­на­ги пра­вят, ко­га­то се пре­мес­тят на но­во мяс­то. Едно чо­ве­чес­тво, ко­е­то още от пър­ви­те си дни е за­жи­вя­ло в пе­ще­ра, ня­ма да има пот­реб­ност да съз­да­ва стро­е­жи и ня­ма да има то­ва уме­ние. По то­зи на­чин и са­ми зак­лю­ча­ва­ме, че то­ва не са би­ли чак тол­ко­ва ди­ви и при­ми­тив­ни хо­ра, кол­ко­то е под­хо­дя­що за ево­лю­ци­он­на­та те­о­рия, ко­и­то са ски­та­ли без­дом­ни и са пред­по­чи­та­ли пе­ще­ри­те, за­що­то не са уме­е­ли да из­граж­дат соб­стве­ни зас­ло­ни и до­ри къ­щи.

На ос­но­ва­та на те­зи сле­ди от дър­ве­ни жи­ли­ща за Ма­гу­ра се твър­ди, че е би­ла оби­та­ва­на дъл­го вре­ме в раз­лич­ни епо­хи от хо­ра, ко­и­то са из­гра­ди­ли ця­ло се­ли­ще в най-близ­ка­та до вхо­да за­ла, на­ре­че­на се­га Три­ум­фал­на­та за­ла за­ра­ди раз­ме­ри­те си. Там са на­ми­ра­ни кос­ти и се­чи­ва, как­то и ос­тан­ки те от жи­ли­ща. Но при неп­ри­вет­ли­вос­тта на жи­во­та в пе­ще­ра те­зи хо­ра след­ва да са би­ли под­го­не­ни от мно­го по-ло­ши не­ща на по­вър­хнос­тта на зе­мя­та, къ­де­то по прин­цип са жи­ве­ли, за да се ре­шат да жи­ве­ят за ня­кое вре­ме в дъл­би­ни­те й. Нап­ри­мер, един от ар­хе­о­ло­ги­чес­ки­те плас­то­ве­те, кой­то е на въз­раст меж­ду 40 и 50 ­хи­ля­ди го­ди­ни съ­дър­жа мно­го чо­веш­ки сле­ди, вклю­чи­тел­но и раз­бит че­реп на де­те. Съ­щи­ят пласт е сил­но из­пъл­нен със скал­ни от­лом­ки от та­ва­на на пе­ще­ра­та. То­ва зна­чи, че в пе­ри­од на зе­мет­ре­се­ния, ко­га­то са­ма­та пе­ще­ра е ста­ва­ла нес­та­бил­на и опас­на, хо­ра­та все пак са я пред­по­чи­та­ли пред от­кри­ти­те прос­тран­ства.

Съв­ре­мен­на­та на­у­ка от­кри­ва сле­ди в зем­на­та ко­ра от миг­ра­ция на по­лю­си­те по то­ва вре­ме, ка­то си­ла­та на маг­нит­но­то по­ле на Зе­мя­та то­га­ва спа­да до око­ло 5% от се­гаш­на­та. Те­зи ко­ле­ба­ния са про­дъл­жи­ли поч­ти ця­ло хи­ля­до­ле­тие и са се слу­чи­ли пре­ди око­ло 42 ­хи­ля­ди го­ди­ни – пе­ри­о­ди­те съв­па­дат. То­ва е вре­ме, ко­е­то чи­та­те­лят е доб­ре да за­пом­ни – 42 хи­ля­до­ле­тия на­зад, как­то и по­со­че­ни­те тук съ­би­тия от то­га­ва, за­що­то по-къс­но в кни­га­та ще ги ви­ди в дру­га свет­ли­на.

Вред­на­та слън­че­ва и кос­ми­чес­ка ра­ди­а­ция при тол­ко­ва сла­бо маг­нит­но по­ле е би­ла дей­стви­тел­но убий­стве­на, но те­лес­ни­те вре­ди от лъ­че­ни­я­та не са един­стве­ния опа­сен ефект. При мно­го нис­ки стой­нос­ти на маг­нит­но­то по­ле чо­веш­ки­ят мо­зък за­поч­ва да ра­бо­ти раз­лич­но от нор­мал­но­то и хо­ра­та ско­ро по­лу­дя­ват. То­ва е за­бе­ля­за­но при ран­ни­те по­ле­ти на хо­ра в кос­мо­са и е из­бег­на­то, ка­то са съз­да­ва­ни из­кус­тве­ни маг­нит­ни по­ле­та в ле­та­тел­ни­те апа­ра­ти и око­ло ска­фан­дри­те на кос­мо­нав­ти­те. А го­ле­ми­те скал­ни ма­си­ви имат маг­нит­на инер­тност и па­зят сво­е­то маг­нит­но по­ле, вед­нъж фор­ми­ра­ло се, не­за­ви­си­мо от из­ме­не­ни­я­та на зем­но­то. То­га­ва в го­ле­ми­те пе­ще­ри е би­ло въз­мож­но да се на­ме­ри спа­се­ние от те­зи въз­дей­ствия – сил­на­та ра­ди­а­ция и по­лу­дя­ва­не­то от сла­бо­то маг­нит­но по­ле, а съ­що и от из­клю­чи­тел­ни сту­до­ве, же­ги и су­ши. Маг­нит­но­то по­ле на скал­ния ма­сив не мо­же да се ме­ри по си­ла с то­ва на Зе­мя­та в ней­но­то нор­мал­но със­то­я­ние, но все пак пред­ла­га ня­как­ва за­щи­та.

При от­слаб­ва­не­то на магнит­но­то по­ле хо­ра­та за­поч­ват да чу­ват гла­со­ве в гла­ви­те си и да имат при­ви­де­ния. Маг­нит­но­то по­ле е част от енер­ги­я­та, ко­я­то под­дър­жа мат­ри­ца­та на съз­на­ни­е­то и не­го­ви­те пред­ста­ви и ог­ра­ни­че­ния. Те имат важ­на ро­ля в ежед­нев­ния жи­вот и в под­дър­жа­не­то на ста­бил­нос­тта на пси­хи­ка­та на ин­ди­ви­да и об­щес­тво­то. Отслаб­ва­не­то на по­ле­то пра­ви мат­ри­ца­та сла­ба и ма­те­ри­ал­на­та при­вър­за­ност на ума и съз­на­ни­е­то се раз­хлаб­ва, по­я­вя­ват се пре­хо­ди към все­об­що­то съз­на­ние. С то­ва чо­ве­кът по­лу­ча­ва ог­ро­мен по­ток от не­из­вес­тна му до мо­мен­та ин­фор­ма­ция, ко­я­то мо­же не са­мо да про­ме­ни све­тог­ле­да му, но и да го уни­що­жи, ако про­це­сът не се из­вър­шва дос­та­тъч­но бав­но.

Как­то ще се ви­ди по-на­та­тък в кни­га­та, по то­ва вре­ме се явя­ва Де­ва­та, точ­но в епо­ха­та Де­ва. То­ва е бо­ги­ня­та-май­ка, ко­я­то в Ма­гу­ра е пред­ста­ве­на ка­то Ве­ли­кия учи­тел на чо­ве­чес­тво­то. Да­ли тя е те­лес­но или без­плът­но съ­щес­тво, труд­но е да се ка­же. Въз­мож­но е да е са­мо аб­страк­тно по­ня­тие, ко­е­то се от­на­ся имен­но до про­мя­на­та в съз­на­ни­е­то, слу­чи­ла се в то­зи пе­ри­од.             Но при­ну­ди­тел­но­то пре­би­ва­ва­не в Ма­гу­ра е да­ва­ло въз­мож­ност хо­ра­та да срещ­нат в нея съ­щес­тва от зем­ни­те нед­ра. Не е мно­го ве­ро­ят­но да ус­пе­ем да от­се­ем на­пъл­но ис­ти­на­та от из­мис­ли­ца­та и да изяс­ним как­во точ­но се е слу­чи­ло с мес­тни­те хо­ра пре­ди 42-43 000 го­ди­ни. Си­гур­но е, оба­че че след то­ва те мно­гок­рат­но се зав­ръ­щат в пе­ще­ра­та и съз­да­ват ри­сун­ки­те. Зна­чи, не­що е про­дъл­жа­ва­ло да прив­ли­ча хо­ра­та там и то не е би­ло заб­ра­ве­но или не се е поз­во­ля­ва­ло да бъ­де заб­ра­ве­но.

Въп­ре­ки оче­вид­ни­те пол­зи от ук­ри­ва­не­то в пе­ще­ра­та по вре­ме на ат­мос­фер­ни и маг­нит­ни ка­так­лиз­ми, це­на­та на то­ва спа­се­ние е би­ла ог­ром­на, за­що­то пе­ще­ри­те са из­клю­чи­тел­но неп­ри­вет­ли­ви оби­та­ли­ща. Не­мис­ли­мо е па­ле­не­то на огън в пе­ще­ра, ни­то до­ри пред ней­ния вход, за­що­то тя зас­мук­ва то­пъл въз­дух от­вън, вклю­чи­тел­но и из­ди­га­щия се дим. По та­зи при­чи­на пе­ще­ра­та ще бъ­де пос­то­ян­но из­пъл­не­на с дим, а та­ка не се жи­вее – са­мо за два ча­са се по­лу­ча­ва жес­то­ко гла­во­бо­лие а не след дъл­го ще дой­де и смър­тта. На ред ид­ват срав­ни­тел­но нис­ки­те тем­пе­ра­ту­ри, а съ­що и го­ля­ма­та и пос­то­ян­на влаж­ност на въз­ду­ха, ко­я­то съ­сип­ва чо­веш­ко­то здра­ве.

На­ша­та ар­хе­о­ло­гия уж е от­кри­ла древ­но ог­ни­ще в Ма­гу­ра, ко­е­то под­кре­пя те­за­та й, че хо­ра­та са жи­ве­ли трай­но там и са се чув­ства­ли вът­ре на­пъл­но ес­тес­тве­но, но то­ва ог­ни­ще е мно­го не­у­бе­ди­тел­но. Един по-вни­ма­те­лен пог­лед вед­на­га раз­кри­ва, че то­ва не­що не е би­ло ни­ко­га ог­ни­ще, а прос­то е част от пръс­тта на по­да, ко­я­то е из­се­че­на от ар­хе­о­ло­зи­те с та­ка­ва фор­ма. Плас­то­ве­те на окол­на­та пръст и на „ог­ни­ще­то” вър­вят по един и съ­щи на­чин и на ед­на и съ­ща ви­со­чи­на. Ако на­ис­ти­на има­ше ог­ни­ще, то тряб­ва­ше да бъ­де от ед­но­ро­ден ма­те­ри­ал без плас­то­ве и да се от­кро­я­ва на фо­на на пръс­тта. То­ва „ог­ни­ще” е ед­на лъ­жа и все­ки мо­же да оти­де и да ви­ди, ни­що че в не­го бя­ха сло­же­ни два-три кло­на за илюс­тра­ция. Те не са дос­та­тъч­ни за прев­ръ­ща­не­то на из­мис­ли­ца­та в ис­ти­на. Та­ка пред­ста­ва­та за го­ля­ма­та Тру­им­фал­на за­ла на Ма­гу­ра, ко­я­то е пол­зва­на по прин­цип ка­то пъл­но­цен­на жиз­не­на сре­да за­поч­ва да стра­да от сил­на не­о­бос­но­ва­ност. В пе­ще­ра­та чо­ве­кът е жи­вял сил­но оса­ка­тен жи­вот и стре­ме­жът на хо­ра­та е бил да не се за­дър­жат там по­ве­че от не­из­беж­но­то. Пре­би­ва­ва­не­то вът­ре не е би­ло пос­то­ян­но, а са­мо вре­мен­но ре­ше­ние и то за­ра­ди не­що да­леч по-ужас­но на по­вър­хнос­тта.

А на­у­ка­та мно­го раз­чи­та на то­ва „ог­ни­ще” и на по­се­ли­ще­то, за­що­то чрез тях обяс­ня­ва съз­да­ва­не­то на ри­сун­ки­те пре­ди ед­ва ня­кол­ко хи­ля­до­ле­тия, от ко­е­то вре­ме да­ти­рат „ог­ни­ще­то” и ос­тан­ки­те от древ­ни­те къ­щи. Та­ка и та­ка хо­ра­та са би­ли в пе­ще­ра­та и са си жи­ве­ли там, кол­ко му е би­ло да идат още мал­ко на­вът­ре и да ри­су­ват. Та­ка се пос­ти­га и друг же­лан ефект, а имен­но нап­ра­ви­ли­те ри­сун­ки­те да се пред­ста­вят ка­то нис­ко раз­ви­то об­щес­тво, ко­е­то е жи­вя­ло в пе­ще­ри. Въп­ро­сът то­га­ва е, за­що не ри­су­ва­ха око­ло по­се­ле­ни­е­то си. Ако ри­сун­ки­те дей­стви­тел­но бя­ха съз­да­де­ни от те­зи вре­мен­но пре­би­ва­ва­щи в пе­ще­ра­та хо­ра, те тряб­ва­ше да се на­ми­рат и на дру­ги мес­та, до­ри без да имат та­зи аб­страк­тност – по­не ня­как­ви дру­ги ри­сун­ки из пе­ще­ра­та да се бя­ха на­ме­ри­ли.

С то­ва се явя­ва оза­да­ча­ва­щи­ят из­вод, че ри­сун­ки­те не са въз­ник­на­ли ево­лю­ци­он­но, а са се взе­ли от­ня­къ­де в сво­я­та ця­лост и за­вър­ше­ност.

Как­ви са по-прав­до­по­доб­ни­те пос­ле­до­ва­тел­ност и съ­дър­жа­ние на съ­би­ти­я­та? Пре­ди 50 000 го­ди­ни homo sapiens има съв­ре­мен­но тя­ло, но при­ми­ти­вен ум, ко­е­то се де­мон­стри­ра от пъл­на­та лип­са на слож­ни пред­ме­ти от оно­ва вре­ме. Изми­на­ват 7-8 000 го­ди­ни и homo sapiens из­жи­вя­ва бед­стви­е­то на миг­ра­ци­я­та на по­лю­си­те от пре­ди 42-43 000 го­ди­ни, съп­ро­во­де­на със зе­мет­ре­се­ния. От то­ва вре­ме да­ти­рат мно­го по-ус­лож­не­ни оръ­дия на тру­да. Въп­ре­ки смър­то­нос­ния риск от па­да­щи ка­мъ­ни, все пак пе­ще­ра­та е за пред­по­чи­та­не пред от­кри­ти­те прос­тран­ства. През то­ва вре­ме съз­на­ни­е­то на homo sapiens тър­пи бур­но раз­ви­тие с по­мощ­та не са­мо на от­сла­бе­но­то маг­нит­но по­ле на Зе­мя­та, но и на съв­сем те­лес­ни съ­щес­тва. Да­леч­ни­те ни пред­ци на­пус­кат пе­ще­ра­та, но за­паз­ват здра­ва и ре­гу­ляр­на връз­ка с нед­ра­та й, ка­то учас­тват в по-на­та­тъш­но­то прос­вет­ле­ние на чо­ве­чес­тво­то чрез раз­прос­тра­не­ние на зна­ния от цен­тъ­ра на Бал­ка­ни­те на­вън. Та­ка, нап­ри­мер, ед­на от кул­ту­ри­те от пе­ще­ра­та Ко­зар­ни­ка, ко­я­то се на­ми­ра на око­ло 15 ­км от Ма­гу­ра, да­ти­ра­на от пре­ди око­ло 36-39 000 го­ди­ни по­каз­ва ви­со­ка сте­пен на ра­зви­тие и вли­яе на раз­ви­ти­е­то на хо­ра­та от Сред­на Евро­па, жи­ве­ли ня­кол­ко хи­ля­до­ле­тия по-къс­но. Пак по вре­ме­то на та­зи кул­ту­ра от Ко­зар­ни­ка, хо­ра­та от бе­лог­рад­чиш­ка­та окол­ност де­мон­стри­рат из­пре­вар­ва­що раз­ви­тие спря­мо ос­та­на­ли­те хо­ра от Бал­ка­ни­те. В дру­ги пе­ще­ри и тех­ни­те окол­нос­ти на те­ри­то­ри­я­та на днеш­на Бъл­га­рия съ­що са на­ми­ра­ни сле­ди от хо­ра, ко­и­то оба­че ня­мат кул­тур­на връз­ка с те­зи от Ко­зар­ни­ка и се на­ми­рат на по-при­ми­тив­но рав­ни­ще на раз­ви­ти­е­то си. То­ва зна­чи, че бла­го­да­ре­ние на ук­ри­ва­не­то на част от на­се­ле­ни­е­то в Ма­гу­ра по вре­ме на ка­так­лиз­ми­те, мес­тно­то чо­ве­чес­тво из­жи­вя­ва про­дъл­жи­те­лен по­дем в раз­ви­ти­е­то си. Как­во точ­но се е слу­чи­ло в Ма­гу­ра, мо­жем са­мо да га­да­ем, но мо­жем и да се до­ве­рим на два из­точ­ни­ка – мес­тни­те на­род­ни пре­да­ния и са­ми­те ри­сун­ки. И две­те го­во­рят за не­чо­веш­ки съ­щес­тва-учи­те­ли, ко­и­то жи­ве­ят в дъл­би­ни­те на под­зем­ния ма­гур­ски свят. Раз­би­ра се, ма­кар ри­сун­ки­те да са пред очи­те на всич­ки, вклю­чи­тел­но и на уче­ни­те, те ня­мат пра­во­то да из­ка­жат та­ка­ва хи­по­те­за. Ние, оба­че, има­ме пра­во­то да до­пус­нем и та­зи въз­мож­ност. То­ва е пра­вил­но, за­що­то не е въз­мож­но да съ­щес­тву­ва по-дос­то­ве­рен из­точ­ник от са­мия раз­каз на съв­реме­нни­ци­те.

По­ра­ди та­зи най-важ­на при­чи­на – въз­мож­нос­тта за хи­ля­до­ле­тен кон­такт с Учи­те­ли­те, ри­сун­ки­те са нап­ра­ве­ни имен­но в Ма­гу­ра, а не на дру­го мяс­то. За­то­ва и по тра­ди­ция, а след то­ва и по­ра­ди не­об­хо­ди­мост за­ра­ди фак­ти­чес­ко­то раз­по­ло­же­ние на ри­сун­ки­те, пос­ве­ще­ни­е­то се из­вър­шва пак в съ­ща­та пе­ще­ра.

Се­га пе­ще­ра­та е бла­го­ус­тро­е­на – из­гра­де­ни са пъ­те­ки, стъл­би­ща, па­ра­пе­ти и е ос­ве­те­на. То­ва пра­ви прид­виж­ва­не­то в нея на­ис­ти­на лес­но и дос­тъп­но за все­ки. Но, ко­га­то всич­ки те­зи удоб­ства все още не са съ­щес­тву­ва­ли, дви­же­ни­е­то вът­ре е би­ло мно­го труд­но. Още по­ве­че с фак­ли, ко­е­то пос­то­ян­но на­веж­да на ми­съл­та, че фак­ли­те са мит, а в дей­стви­тел­ност ос­ве­тя­ва­не­то е ста­ва­ло с дру­га тех­но­ло­гия. Но не­ка за се­га из­бе­рем да се при­дър­жа­ме към фак­ли­те. Ня­кои от за­ли­те са тол­ко­ва го­ле­ми, че за ос­ве­тя­ва­не­то им се из­по­лзват де­сет­ки съв­ре­мен­ни про­жек­то­ри. Ня­кол­ко чо­ве­ка с фак­ли ня­мат шанс да ог­ле­дат та­ка­ва за­ла на­пъл­но, ко­е­то е за­дъл­жи­тел­но ус­ло­вие за про­уч­ва­не­то на пе­ще­ра­та. А още по-осо­бе­но стои въп­ро­сът с Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те. Не са­мо, че се на­ми­ра на 300 мет­ра от вхо­да на пе­ще­ра­та, но пре­ди бла­го­ус­тро­я­ва­не­то вхо­дът на га­ле­ри­я­та е ви­сял над де­сет­мет­ро­ва­та про­паст, ко­я­то се по­лу­ча­ва при пре­ми­на­ва­не­то към след­ва­ща­та за­ла. До вхо­да на га­ле­ри­я­та е во­де­ла един­стве­но ед­на стръм­на и хлъз­га­ва сте­на. Та­зи га­ле­рия е би­ла тол­ко­ва неп­рис­тъп­на през ця­ла­та ис­то­рия на пе­ще­ра­та, че в нея не са на­ми­ра­ни ни­как­ви сле­ди от жи­вот­ни, ос­вен от ле­тя­щи­те при­ле­пи, до­ка­то във всич­ки ос­та­на­ли за­ли и га­ле­рии са на­лич­ни жи­во­тин­ски кос­ти във всич­ки плас­то­ве.

Зна­чи, пър­во ня­как­ва гру­па от хо­ра тряб­ва да вър­вят 300 мет­ра с фак­ли през пе­ще­ра­та, ко­е­то би от­не­ло по­не един час. След то­ва в ус­ло­вия на не­до­виж­да­не тряб­ва да на­ме­рят тес­ния вход на Га­ле­ри­я­та с ри­сун­ки­те, кой­то ви­си над про­пас­тта. В ед­на ръ­ка да дър­жат фак­ла, а с дру­га­та да си по­ма­гат при хлъз­га­во­то ка­те­ре­не по заг­ла­де­на от во­да сте­на. Да вля­зат в га­ле­ри­я­та и да за­поч­нат да ри­су­ват, до­ка­то бав­но се за­ду­ша­ват за­ра­ди лип­са­та на про­вет­ре­ние и го­ре­не­то на фак­ли­те. След ня­кол­ко ча­са ри­су­ва­не тряб­ва да си тръг­нат и за всич­ко­то то­ва не­що е нуж­но да упот­ре­бят на­вяр­но око­ло сто фак­ли, ко­и­то са но­си­ли със се­бе си. По­ра­ди лип­са­та на въз­душ­но те­че­ние в га­ле­ри­я­та, там не би мог­ло да се вли­за в след­ва­щи­те ме­се­ци, а до­ри и го­ди­ни. До­ри се­га, ко­га­то не се па­ли ни­ка­къв огън вът­ре, има мес­та, къ­де­то за­ра­ди гни­е­не­то на при­леп­ска­та тор и лип­са­та на про­вет­ре­ние ед­ва се ди­ша. След­ва­щи­те ня­кол­ко ри­сун­ки са мог­ли да се нап­ра­вят ед­ва след мно­го вре­ме.

Едно та­ко­ва древ­но и при­ми­тив­но об­щес­тво, ко­е­то е би­ло и ма­лоб­рой­но и на­вяр­но не­дох­ра­не­но, не мо­же да си поз­во­ли по­доб­ни ек­спе­ди­ции. Те от­не­мат твър­де мно­го ре­сурс, кой­то е ну­жен на об­щес­тво­то за на­ба­вя­не­то на хра­на. Вед­нъж или дваж в рам­ки­те на ед­но по­ко­ле­ние е би­ло въз­мож­но да се съ­бе­рат си­ли и да се хо­ди там при то­ва рав­ни­ще на тех­но­ло­ги­и­те, ко­е­то е на­ис­ти­на не­дос­та­тъч­но, за­що­то за то­ва вре­ме мо­гат да се нап­ра­вят са­мо ня­кол­ко ри­сун­ки.

Въп­ро­си­те са твър­де мно­го и всич­ки се­гаш­ни пред­по­ло­же­ния се оказ­ват мно­го на­ив­ни, ако се пре­мис­лят в де­тай­ли. При­чи­на­та е, че е го­ля­ма ряд­кост ня­кой из­сле­до­ва­тел да мис­ли със соб­стве­на­та си гла­ва, а още по-го­ля­ма ряд­кост е да из­жи­вее не­ща­та. Основ­но се пре­пов­та­рят ста­ри хи­по­те­зи, ко­и­то ни­ко­га не са би­ли про­ве­ря­ва­ни лич­но от ав­то­ри­те си, ни­то са би­ли дос­та­тъч­но пре­мис­ля­ни. Не­ща­та в Ма­гу­ра са ста­на­ли по ня­ка­къв на­чин, кой­то ние се­га не мо­жем или от­каз­ва­ме да си пред­ста­вим.